автор: Albatros

Не съм те лъгал – и не съм ти обещавал само невъзможните неща –
да проговорят статуите на Великдените и да запеят вишните под Фуджи,
да се качим на взривната ракета – да стигнем с теб до края на света,
светът да си свери часовниците по тръгналите в Стоунхендж секунди,

а ние да летим – неназовани скитници – неподелили къшея безкрай,
мях с винце нося – преди много векове ти го налях от Неговите океани,
ще пийнем глътка и отново ще полеем корена на ябълката в онзи Рай,
от който Господ ни стовари в хладилен склад за 6 милиарда ябълки събрани,

а ти лети – и гледай моята земя – зелена е Ирландия, зеницата й виж,
виж сипея, скалите и чорлавите треволяци, потоците, милни морето! –
не съм ти обещавал да те водя някой ден из Рио, Рим, Берлин или Париж –
лети след мен – и си кажи – о, Господи, Ти, който ни изхвърли от небето,

прекрасна е Планетата! – и Бог ще те закриля във полета от острия й ръб,
бъди ми птица, мила – ятата вече се оттекоха в дълбоките ми югове…
Защо не можем да летим? – аз щях да метна вселенски синеви на своя гръб
и да ти смъкна небесата – да си летиш, ти, моя птице в късните ми угари.