автор: YouNeedLobotomy

Мама умира от последните 10 години. Често изпитва остри болки в кръста, затова през повечето време седи.
- Лили, скъпа, донеси ми една чаша вода - спирам да пресмятам уравнението и ставам от бюрото, за да изпълня. - Благодаря ти - казва тя, после по лицето й преминава болезнена гримаса.
Дванайсти клас съм. През съзнателния ми живот майка ми умира.
Баща ми е химик. Работата му е обвързана с набухвателите в хлебопекарните. Майка ми се е влюбила в него от пръв поглед. Обожава да ми разказва как са се запознали. Мисля, че по начина, по който вижда живота си, той и аз сме основните й постижения. Понякога си мечтаех да се разведат. Може би тогава щяха да ме оставят на мира.

***
През деня ми не става нищо особено. Седя в час. Това е основната част от живота ми. Мама се гордее с отличната ми диплома. Това не е трудно постижимо. Слушам учителя и просто повтарям това, което е казал той. Не е като някой да изисква от нас да мислим или нещо такова. След училище трябва да се прибирам веднага. Понякога лъжа, че сме имали повече часове, за да мога да остана още малко и да слушам за живота на съученичките си.
- Опитваш се да ме убиеш ли!? - крещи Мама, когато закъснея. Крещи и други неща, но ме е срам да ги напиша.
София е пълна с изнасилвачи. Изнасилвачи. Това е дума, която мама мрази да казвам пред нея. Говори за тях през цялото време, но никога не ги нарича така. Увърта, обикаля, накрая заеква и казва, че е опасно за момиче да ходи толкова късно.
Татко не ми крещи. Не и преди да му отговоря, но го разбирам, защото е неуважително.
Мама ми крещи за всичко. Пита ме защо съм нещастна, когато не изглеждам щастлива и подозира, че съм надрусана, когато се усмихвам прекалено много. И тогава пак ми крещи. Това е най-големият страх на Мама. Да не стана наркоман.
След като спре да ми крещи, ми казва, че е за мое добро.
***

Когато стигна до вкъщи, понякога ми дават да изляза за час. Трябва да стоя около блока. Отивам в една детска площадка, в която няма никой и се люлея на люлка. Единствените хора, които излизат около блока, са бабите от него. Когато дойдат и седнат на пейките в детската площадка, ставам от люлката и се прибирам. Аз съм дванайсти клас.
Аз съм единственото момиче в класа, което няма компютър. Казват ми, че е твърде скъп. Искат да ми купят рокля за бала, която струва две хиляди лева и компютърът е твърде скъп. Когато кажа на тате парадокса, той казва, че забравям с кого говоря.
Когато бях девети клас, не ми даваха да чета книги, които не са свързани с училище. Откраднах първата част на Хари Потър от една книжарница . Ако я бях платила, щяха да ме питат за какво съм си изхарчила джобните. След това го четох вечер под завивките с фенерче. Ако Мама беше разбрала, щеше да крещи, че съм я предала. Постоянно крещеше и това . Никога не разбирах логиката й. След като прочетох книгата, я изхвърлих, за да съм сигурна, че няма да я намерят. Прекрасна книга. Дано и моят свят някой ден стане нещо повече.
Дават ми по двайсет лева на ден. Но винаги трябва да имам добър отговор за какво съм изхарчила всяка стотинка.
Най-ужасно от всичко е когато Мама иска да си говори с мен. Ако й кажа, че не ми се говори, тя започва да обяснява как няма да е тук завинаги. О, колко исках да е права. Но тя винаги грешеше.
***
Понякога цялото семейство се събираме, за да гледаме филм. Когато главният герой започне да целува възлюбената си твърде разгорещено, тате сменя канала. Аз съм на осемнайсет години. Никога не съм целувала момче. Момчетата не си говорят с мен. Не мисля, че съм грозна. Просто никога не си говорят с мен.
Представям си как стои пред мен и ми казва, че ме обича. Аз се отдръпвам, но той не се отказва. Приближава се към мен, слага нежно ръката си на рамото ми и покрива устните ми със своите.
Ако се случи, ще съм негова завинаги. Какъвто и да е той. И ако мама се опита да ме спре и ми каже, че съм я предала, ще й кажа „Да“. Но няма да може да ме спре, защото ще си имам някой, който ме обича.
Лъжа. Щях да й кажа „Съжалявам“ и да не му звънна никога повече. Но след като така или иначе нямаше да се случи, можех да си въобразявам каквото искам.
***
Първото, от което ме побиха тръпки, когато го видях, бяха очите му. Бяха зелени, но ирисът изглеждаше жив. Все едно бяха водовъртеж с център в зениците му. Но изглеждаха познати. Беше мъж на около трийсет и пет години. Седеше на пейките около блока и хранеше гълъбите.

След няколко дни седеше в училищния двор и гледаше как съучениците ми играеха баскетбол... Не беше грозен, не беше и красив. Но нещо в него обещаваше най-вълнуващите лъжи и истини. Щом го видях, разбрах, че искам да го познавам. Не отидох на час. Вместо това седнах в другия край на рампата, на която седеше.
- Позна ли ме? - погледна ме и се усмихна. Имаше нещо сбъркано в захапката му. Имаше чифт кучешки зъби повече.
- На мен ли говорите?
- Съжалявам. Разбира се, че не си.
- Напротив. Познах Ви.

-Искаш ли да дойдеш с мен?
Млъкнах.
-Къде?
-Не знам. Някъде където няма толкова много хора.
-Защо?
-За да си говорим.
Преглътнах. Исках да отида с него, но не можех да го направя. Дори нямах ясна представа защо. Не очаквах да ми направи нещо лошо.
-Но аз не ви познавам.
-Нали каза, че ме позна?
-Познах ви от пред блока.
Той въздъхна. Извади някакво малко пластмасово шише и отпи от него.
-Виждали ли сме се преди това?- Попитах.
-Не.- Той въздъхна.
-Изглежадате тъжен.
-От това е . – Показа пластмасовото шишенце. – Можеш да го опиташ.
Подаде ми го и го взех преди да оставя природата ми, да ме спре.
Вихрушка от идеи и чувства. Болезнен спомен за заубен приятел, който е ставал все по-различен докато ти си оставал същия. И най-на края в тялото му е имало друг човек със същите спомени. Човек, с който не можеш да си кажеш нищо.
Проблясъци за топъл, нощен гръцки плаж и докосване което те кара да се чувстваш съвършено не самотен. Момент в загубеното минало.
Не бях изпитвала толкова красива емоция никога до сега. Мисля, че всичко което беше минавало през съзнанието ми е досада и напрежение и за секунда преживях повече от колкото за осемнайсет години.
-Какво е това?- Попитах го.
-Носталгия.- Каза той.- Или това е най-близката дума, с която мога да го опиша. Има интересен привкус
Спря. Вече не изпитвах прекрасното чувство.
-Може ли да го опитам пак? Моля ви.- Изпили дупка в черепа ми с невменяемите си очи и ми подаде шишенцето, но то бе празно.
-Съжалявам. Ако утре си тук, ще ти донеса още.
-Благодаря ви.

***
В семейството гледаме с насмешка на философстването. Така го нарича татко. Всички неща, за които хората отделят време да мислят и от които няма никаква полза. Всички творци или философи, които семейството ми уважаваше бяха умрели преди поне двеста години. Това беше другата реакция, която получавах когато не са съгласни с мен. Смееха ми се, и ми казваха, че съм дървен философ. Имаше случаи, в които бях толкова вбесена от насмешката, че исках да викам, но никога не го правех пред тях.
Мама ми разказва за някакво момче, чийто родители се развели и колко тъжно било то. Според мама това е най-лошото нещо което може да се случи на едно дете.
Татко ми разказва колко трудно е било неговото детство и колко добре си живея. Казва, ми че сега живота ми е най-лек. Те ми дават всичко.
Друго за което обожават да говорим е как никога не са ми посягали.
-Как се казвате?
-Сашо. Ти ?
-Лили.
Млъкна и се заоглежда.
-Добре ли сте?
-Не съм никак. Имам нужда от тези, за да съм някак.- Посочи шишенцето. Не го разбрах. Не го познавах изобщо, но се чувствах толкова спокойна с него. Отпих от шишенцето.

***
В съзнанието ми се взриви ослепителна омраза. Каква чудесна семпла красота! Траектория от ярки светлини изписва пътя ми. И след всяка нова рана, която причиня, ще се оказвам по-силна и свободна от преди. Гняв кара ръцете ми да треперят и да търсят в какво да се вкопчат.
След две минути изпитвам само някакво празно чувство. Сякаш нещо е запълвало дупката в мен, било е измъкнато изведнъж и там е останал само вакум, който се опитва да всмуче тялото ми . Искам да се облегна в него, но все още усеща преграда и се страхувам да го направя.
-Това е по-интензивно от вчерашното.- Казвам.
-Да.
-Постефекта ще мине ли? Празното чувство.
-Ако имаш с какво да го запълниш.
-Ще дойдете ли пак?- Той кимна.
**
-Лили отиди да ми сипеш чаша вода.
Затворих учебника по биология и станах, за да донеса чаша вода на мама.
-Изглеждаш нещастна?-Виждам нещо черно залепнало на предния и зъб докато говори.
-не съм нещастна. Щастлива съм.
-Какво ти е ? Да не е станало нещо в училище?
Беше от тези дни. Бяха напълно произволно. Мамa ставаше сигурна, че нещо не е наред и започваше да ме пита. Започваше да вика по мен да не се опитвам да я лъжа. На края трябваше да измисля проблем.
-Лошо ми е.
-Болна ли си ? Ела тук.- Приближавам се и тя допира ръка на челото ми.- Не изглежда да имаш температура. Донеси термометъра.
-Не искам. Искам да уча.
-Донеси термометъра ти казах.
Донесох и го. Вече знаех какво ще се случи до края на деня.
***
Имаше пламък в очите му, който не бях виждала у никой досега.
От шишенцето което носи е . Само така може да усеща каквото и да е.
-Здравейте.
-Моля те приятелко. Спри да ми говориш на вие. Нямаме никакво време за това.
-Здрасти Сашо.- Когато казах името му гласа ми прималя. Бях толкова безкрайно страхлива.
Не беше облечен както попринцип. Дрехите му бяха много по-стилни и скъпи. Първия път, в който го видях единственото нещо което го различаваше от повечето мъже в кризата на средната възраст беше погледа му.
Сега беше красив. Изглежаше толкова красив, че дори по-смелите ми приятелки не биха посмели да го заговорят.
-Ще ми позволиш ли да те взема от тук?- Имаше нещо като тържествена нотка в гласа му.
-Не мога. Имам още часове.- Изсмя се.
-Интересно ми е. Разбираш ли трагедията си?
Ръцете ми бяха побеляли от силата, с която стисках рампата.
-Сигурно се заблуждаваш, че това е малка част от живота ти. Че някога ще дойде момент и нещо ще се случи. Но няма. Защото това което те трови не са родителите ти. Не са обстоятелствата. Това вече си ти. - Някакво очарователно злорадство се изписа на устните му.- Майка ти може би наистина няма да е тук завинаги и баща ти също, но можеш да си сигурна, че сама ще си намериш мъж, който те харесва точно такава. Безпомощна. Ще се изживява като спасителя ти, а ти ще си станала толкова безмозъчна, че ще се научиш сама да повтаряш мантрата му.
Бузите ми бяха мокри от сълзите.
-Ще чакаш утре завинаги. Разбирам те. Опитвал съм от чувствата на десетки хиляди като теб. Страх те е да се промениш защото този свят е единственото което познаваш. Какво ще се случи ако станеш различна? Но ще ти кажа една тайна. Ако останеш същата няма да се случи нищо. Никога.
-Ще си отидеш ли?- Чувах плача си в гласа ми.
-Ще дойда отново след седмица. Търся някой като теб. Можем да си помогнем взаймно.
После си тръгна.

Край на първа глава(предстои още)