автор: Nadie

Мирон седеше на пода в центъра на хола, омотан с шал и навлечен като бедстващ полярник. Целият лед от фризера, натрупан в спретната камарка, приютяваше в подножието си разпъната палатката от експедициите. Тук-таме се беше поизносила от дълго висене по гардеробите и пренасяне от една квартира в друга.
Понеже тоя ноември се случи възтопличък, за да докара студен планински климат, Мирон затегна кранчетата на радиаторите, а големия вентилатор на тавана се въртеше на пълни обороти и създаваше виелицоподобно настроение. Чертаеше маршрута за утре по една карта, често поглеждаше към компаса и уморено избърсваше потта от челото си. Тоя ноември наистина се случи възтопличък.

Знаеше какъв иска да стане още откакто се качи на върха на селската топола, а баба му, след като беше гаврътнала на екс цялото количество валериан от домашната аптечка, извика пожарната да го свали. Докато пожарникарите обикаляха около дървото объркани и притеснени - без стълба и техника така или иначе не можеха да направят нищо - цялото село се беше събрало да зяпа сеир, а отчаяната баба с мегафон в ръка като директор на цирк по време на промоция крещеше, придържайки се строго към сценария за такива случаи: от "шъ ти скъсам ушити, на кого съ метна толкоз диво" през "баща ти шъ тъ убий" до "мило-златно чедо на баба, слезни - шъ ти купя тава баклава", което за пресметливата старица беше равностойно на половин царство. Накрая мъдростта превъзмогна липсата на оборудване. Бабата се закле тържествено, че ще мълчи като партизанин пред тате му относно случката и материализира обещанието за тавата с баклавата, размахвайки я под тополата като бяло знаме. Мирон слезе изподран и щастлив. Горе на дървото се беше се почувствал могъщ. Толкова могъщ, че в един момент си помисли да разпери ръце и да излети, абсолютно сигурен, че няма да падне. От тогава вървеше три стъпки над земята, а дебелото рижо училищно страшилище с прозаичното име Иван, тласнал го към отчаяната тополна авантюра с подигравките си и пердаха, стреляше напусто - Мирон беше станал неуязвим дори физически.

Първата му работа като студент беше да се запише в алпинисткия клуб. Нямаше приятели, а девойките от групата го прошнуроваха и пронoмероваха в папката "антисоциален мизантроп" и още в края на първия месец от следването се отказаха да го свалят, макар че беше хубавец с ненатрапчиво интелектуално излъчване. Катереше самоотвержено, избираше най-тежките маршрути и най-мъчителните експедиции, но онова чувство, обзело го на тополата не се повтори никога повече. До Килиманджаро и Еверест не стигна поради плячката, която закачи случайно на една от многобройните кукички на раницата си през онзи горещ август. На път за гарата - щяха да лагеруват в Рила - усети леко дръпване, но не му обърна внимание. Чу викове, някаква суматоха, но беше над тези неща и продължаваше да крачи като горд жираф през гмежта в подлеза към билетните каси. "Спри бе, чукундур, че съблече момичето!", се хвърли пред него самоотвержен старец. Ани едва крепеше скъсаната рокля, от която напираха да излязат великолепни цици като козунаци, а подир нея се беше събрало ято циганета и агитка граждани-ценители на женската красота. Едва изчака Мирон да я откачи и се хвърли да го налага - не крещеше, не ругаеше, а ръмжеше като мечка на синджир. Разбра се, че си я влачи така от трамвая. "Ако събереш стотинки от зяпачите, ще можеш да ми купиш нова рокля", примирено отбеляза Ани и това се оказа единствената й проява на чувство за хумор изобщо.

За да храни нея - не беше свикнала да се лишава от нищо - и двете им деца, които логично се пръкнаха набързо след сватбата, Мирон изостави планините и се хвана да поправя покриви, да сваля котки от дървета, да боядисва фасадите и да мие прозорците на високи сгради. Рядко се осигуряваше, сякаш нарочно търсеше риска, за да удави рутината и лавината от последствия, наречени "отговорност", "семейни и родителски задължения", "подобаващо поведение на глава на семейство". Често хората го зяпаха учудено, докато клатеше крака от олука, похапвайки обедния сандвич. Беше падал два пъти - един път от третия и един път от четвъртия етаж, но главата му беше корава, а и просторите с прането се оказваха здраво закичени. Само започна да накуцва с десния крак. Ани се оказа добра майка, но свадлива, празноглава и скучна жена, с която не ги свързваше нищо, освен скъсаната рокля.

Един ден развълнувана дама помоли Мирон да се отзове веднага - детето й се покачило на едно дърво и не искало да слезе. Тополата беше висока, а малкия се ветрееше на самия връх. Мирон хладнокръвно разбута традиционното за случая множество и се изкачи внимателно по тънките клони. "Как се чувстваш, мъжки!", запита той детето с безгрижен тон, когато вече беше на една ръка разстояние. Малкият го погледна усмихнат и Мирон прочете отговора в безстрашните му очи - "Могъщ!". Гледаха се втренчено дълъг миг, но малко преди да разперят ръце и да полетят, бащинските инстинкти дръпнаха Мирон в реалността. Той протегна ръка и сграбчи детето в прегръдките си. Смъкнаха се полека на земята, смигнаха си заговорнически и се оставиха на тълпата да ги мачка и изследва.

Вечерта Мирон се прибра в празната къща - Ани беше заминала при майка си с децата за празниците. Аристократичната му тъща никога не го канеше, но за него това си беше истинско облекчение. Така се озова с компас в ръка пред фризера с палатката, крилата на ушанката му плющяха под напора на виелицата, а нарисувано огнище върху паркета в хола почти не топлеше. Когато Ани и децата се върнаха след два дни, го завариха вкочанен. Съдебният лекар постави диагноза "смърт от измръзване".