автор: malkiatprintz

Работният му ден беше приключил и Лъчезар вървеше към вкъщи. Нямаше за къде да бърза и искаше да се раздвижи след дългите часове, прекарани зад бюрото. По улицата имаше доста хора и въпреки градската шумотевица, хаотичното движение наоколо създаваше у него приятно усещане за живот. Зяпаше разсеяно витрините, почти без да обръща внимание на стоките по тях и хвърляше по едно око на минувачите.
Сети се, че вкъщи нямаше нищо за ядене, но реши, че ще си поръча пица и ще си пусне някакъв филм. Почти беше стигнал до дома си, когато вниманието му бе привлечено от разговора между млада двойка, която беше застигнал.
– Разбира се, че е важно двама души да се разбират – говореше мъжът в отговор на някаква реплика на жената до него.
– Мисълта ми е, че най-важното е да проявяват заинтересованост един към друг, да усещат човека до себе си, неговите настроения...
– Естествено!
– ...ако загубят тази връзка, рано или късно всичко между тях ще умре. Даже не говоря за грижата...
– Грижата е важно нещо.
– ...а за това, че трябва да се чуват един друг, не просто да се слушат, когато приказват, а наистина да чуват какво казва другият...
– Така трябва да бъде.
– ...защото ако я няма тази връзка между тях, постепенно ще се загубят от очи, ще се отчуждят...
– Нормално – прекъсна я отново мъжът. – Като има проблем, трябва да се постави ребром, да се седне и да се изчисти. Иначе нищо не се получава. Всеки си мисли нещо, предполага какво мисли другият, обаче често пъти бърка и става каша.
Лъчезар наблюдаваше отсечените жестикулации на мъжа и почти се сблъска с жената, която беше забавила крачка.
– Извинете ме.
Тя кимна, спря на място и се загледа напред, където мъжът с когото беше, продължаваше да крачи, ръкомахайки уверено:
– Ако нещата не се изясняват навреме, стават недоразумения...
Крачка, две, три... мъжът вървеше и приказваше, без да се обръща. Лъчезар се беше спрял и погледна жената, която стоеше неподвижно. Усмихна се.
Четири, пет...
– ...и тогава се започва със скандалите – продължаваше да бръщолеви мъжът.
Шест, седем...
Жената забеляза усмивката му и за момент се сконфузи. Лъчезар повдигна вежди, вдигна рамене и протегна ръце в нейна посока, стискайки палци.
Осем.
– Айде бе, къде отиде? – подвикна мъжът.
– Идвам – отвърна жената, подсмихвайки се тъжно. – Нещо... обувката...
Лъчезар едвам се сдържа да не прихне след тях.
– Хора... – поклати глава, смеейки се безгласно, завъртя се и влезе във входа.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_9250.html

Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives