автор: Milvushina

Независим епизод със Сами от "Всичко е възможно". Не е нужно да сте запознати с основната история.

Вратата на стаята се отвори и през процепа се подаде главата на малко момиченце с дълги русички коси.
- Тате?
- Да, Луси?
Вместо да отговори, детето затвори вратата след себе си и застана пред баща си. Самюел не отмести поглед от тетрадката си.
- Какво пишеш, тате?
- Татко работи, слънчице. Какво има?
- Ти все работиш, тате.
- Така правят възрастните.
- И мама е възрастна, но не работи!
- Нейната работа е да се грижи за теб и за сестра ти, Луси.
- А твоята каква е?
- Нали знаеш, че татко е физик-теоретик, миличка.
- Но какво правиш, тате?
Самюел вдигна глава и остави молива на бюрото си.
- Искаш да знаеш с какво се занимавам, така ли? Добре. – Той помисли. – Отиди при мама и я помоли да ти даде синия албум, после ми ги донеси и ще ти покажа. Става ли?
Лусия се изстреля от кабинета и се върна обратно тичешком. Самюел настани детето на коляното си и разтвори албумчето. Прегледа го набързо и намери каквото му трябваше. Той избра една снимка, извади я от мястото ѝ и я показа на момиченцето.
- Какво виждаш тук?
Лусия взе снимката в ръце и я разгледа добре.
- Много разхвърляна стая. Мръсно е.
- Така е, но можеш ли да я опишеш по-подробно?
- Има чаши на пода и хартии.
- Какво още? Това какво е?
- Червен стол и маса.
- Много добре. А сега ми кажи какво според теб се е случило на снимката?
Фина бръчица се появи между веждичките на момиченцето, както ставаше, когато разсъждаваше усилено.
- Може би децата са били сами вкъщи? – предположи Лусия. - Гонели са се около масата и са съборили кофата за боклук.
- Възможно е. Защо реши така? – попита Самюел. Детето сви неуверено рамене. – Може би нещо на картинката, което си забелязала?
- Майката и таткото не се виждат – отбеляза хитро момиченцето. – А тук това прилича на играчка. Може би е на децата, които са си играли.
- А възможно ли е да се е случило нещо друго в тази стая?
Лусия отново разгледа внимателно снимката. Сивите детските очички внезапно блеснаха с прозрение.
- Това е кошче за боклук! Някой го е съборил! Спънал се е в него и го е съборил!
- Браво на теб! Така изглежда, нали? А искаш ли да знаеш според мен какво е станало на снимката?
- Да, да! - Момиченцето разпалено заклати крака, а Самюел го хвана по-здраво през кръста.
- Ето какво се е случило. Стопаните в дома са оставили кучето си самичко. То е било гладно или му е било скучно и е пъхнало муцуна в кофата за боклук. Не е можело да я извади оттам, затова е бягало през стаята и е пръснало всички чаши, кутийки и хартийки.
- Откъде знаеш?
- Не знам, досетих се! – Самюел извади от чекмеждето си една лупа и я придвижи върху долния край на снимката пред очите на дъщеря си. - Виждаш ли ей това светло нещо тук? Изглежда много пухкаво, нали? Това е опашката на кучето. Крие се, за да не го хванат на снимката. Сега как мислиш? Дали децата са играли сами вкъщи? Дали някой се е спънал? Или е било кучето?
- Кучето е било – каза убедено детето.
- Ето това работи татко, Луси. Физикът-теоретик първо прави наблюдение на природата и света около себе си. Старае се да открива неща, които другите досега не са забелязали или просто не са се досещали за връзката между тях. После той има за задача да покаже на всички защо мисли така и да ги убеди, че е прав. За да му повярват, обаче, трябва да се намерят и доказателства. Опашката на кучето, ето го нашето доказателство на снимката, нали? То не винаги се вижда веднага, затова е нужно да търсим старателно. Трябва се досетим къде да погледнем и какви средстава да използваме, за да разберем тайната, както направихме с лупата. Също така учените като татко правят предположения къде другаде могат да се други интересни неща и с какво могат да ни бъдат полезни.
Момиченцето беше очаровано.
- Значи си и нещо като гадател от приказките? – попита то.
Самюел се засмя сърдечно и целуна русолявата детска главичка.
- Не, принцесо. Татко е детектив! Решава загадки. Хората като мен не могат просто да си измислят. Всяко нещо, което предположим, трябва да бъде открито и после проверено много пъти. Ако не се окаже вярно, значи грешим и трябва отново да се върнем отначало. Получава се така, защото винаги знаем и можем по-малко, отколкото се стремим да научим. Нали затова е загадка! Например, искаме да знаем какво интересно се случва вътре в стаята на картинката, но не можем да влезем в нея – защото, да кажем, вратата е заключена. Трябва да сме изобретателни. Можем да долепим ухо до вратата и да слушаме. Звуците ще ни кажат дали има някой вътре и дали говори! Но така няма да виждаме какво се случва вътре. Или може да се сетим да надникнем през ключалката, но и през нея много неща остават скрити, затова се опитваме да измислим нови и нови хитри начини, за да видим какво става в стаята. Ето с това се занимавам аз. Но… - Самюел се наведе над ухото над детето и прошепна: - знаеш ли защо го правя?
Mомиченцето се закикоти и поклати глава.
- Защото е много вълнуващо и интересно! Също като твоя пъзел със Снежанка, който ти подари баба Мисти. В началото в само торбичка има само ей такива малки парченца. Не приличат на нищо, но си любопитна! Така ти се иска да го наредиш и да видиш картинката! Така е с моята работа, Луси. Тя е един голям пъзел, който трябва да наредя.
- Затова ли работиш толкова много? Защото искаш да наредиш твоя пъзел?
- Умното ми момиче – усмихна се Самюел.- Точно затова.
- А как изглежда той, тате? Твоя пъзел? Колко е голям?
- Много. Той е най-големият пъзел на света.
- А кога ще го наредиш?
- Не знам, миличка. Това никой не го знае. – Той целуна детето. – Сега татко трябва да работи. Ако обещаеш да се върнеш при мама и много да я слушаш тази вечер, следващата седмица ще ти покажа първото пърченце от моя пъзел, което намерих като бях малък като теб. Съгласна?
Момиченцето се ухили, слезе от скута на бащата си и изчезна от стаята.
- Мамо! – чу гласчето ѝ в коридора. – Татко е детектив и реди пъзели!
Самюел се засмя и се върна към работата си.