автор: krumski

Както всяка друга сутрин, от месеци насам, Наталия шеташе из къщи. Приготвяше се за работа, но преди да излезе трябваше да се погрижи за домакинството. Още преди първи петли тя издои кравата. После пренесе сухи дръвца от навеса на двора и запали старата чугунена печка. Огънят весело запука и бързо изпълни малката стаичка с топлина и уют. Но Наталия нямаше време да му се радва.
И тя като повечето жени в селото, бе шивачка в местния цех и трябваше да побърза за работа. Шефката не гледаше с добро око на закъснения. Приготви си малка бутилка с кафе за през деня. Добави от прясно-изцеденото мляко и досипа обилно захар. Приготви чантата си. Изпробва новите си шивашки ножички на един стърчащ конец и ги пъхна в джоба на якето си. После сряса дългата си гарваново-черна коса с големия пластмасов гребен, на който му липсваха няколко зъба. Беше готова. Взе последната цигара от кутията на масата. После нежно целуна бебето по челцето, усмихна му се и излезе. Прекоси малкото коридорче и отиде в съседната стая да събуди Калин. Вратата, изметната от влагата в коридора, тихо изскърца и Наталия влезе в спалнята. Там спеше млад мъж, завит презглава с юрган.
–Запалила съм ви печката. Като станеш направи закуска на детето! - занарежда тя –На масата оставих малко пари, купи цигари и два хляба от леля Сийка.
Юрганът се раздвижи и една рошава глава се подаде от там. Смънка нещо неясно и пак задряма. Наталия го прие за съгласие и излезе от стаята. В коридора запали цигарата която през цялото време държеше и излезе от къщата. Навън беше зима. През нощта снегът беше успял да затрупа цялото село. Нямаше пътеки и се налагаше да гази пъртините за да стигне до работното си място. А шивашкият цех се намираше чак на другия край на селото. Изобщо не и се ходеше чак до там, особено в такова време, но се налагаше. Трябваха пари. Не за нея или за Калин, за детето. Своите нужди тя отдавна беше забравила, но за детето се опитваше да осигури приличен живот. Затова трябваше да работи, макар, откровено да мразеше работата си, както и селото. Нещата не винаги бяха такива. Някога Наталия живееше значително по-добре. Като по-малка учеше в близкия град. Беше запленена от живота там. Обичаше магазините, кафенетата и мечтаеше като завърши да остане да живее там. Може да се каже, че дори успя, макар да бе за кратко. След като завърши гимназия започна да работи като шивачка. Нае квартира в града и остана там. Заплатата и едва покриваше наема, а за спестявания беше трудно да се говори. Но тя бе щастлива, бе сбъднала детската си мечта. Градът я правеше силна и уверена. Мислеше че щом успя да излезе от родното си село, можеше всичко.
Именно в Града тя се запозна с бащата на детето си-Генади. Той беше голямата и любов.
В началото я обичаше силно, както и тя него. Обичаха я и родителите му. Поканиха я да живее с тях. Тя прие водена от любовта си, макар да напускаше неохотно малкта си квартирка. Не след дълго, на бял свят се появи плодът на тяхната любов-дъщеричката им Светлана. Тя беше радостта на Наталия, слънцето в живота и, беше всичко за нея.
Но нещата в живота се променят. Хората също.
Изведнъж сватовете я намразиха. Наталия никога не разбра какво ги промени. Те негодуваха срещу нея и детето. Ревнуваха сина си и правеха всичко възможно да ги разделят. Но връзката между двамата млади родители бе по-силна...поне за сега. Влюбените се наложи да избягат, за да скрепят любовта си с венчавка. И така младото семейство се озова на улицата, с малко дете на ръце без всякаква надежда. Запознаха се с най-лошите страни на живота, но бяха заедно. Бореха се с пробемите като един, в името на любовта си и на детето. Безработицата обезкуражаваше младия баща, а разходите за детето растяха. Едвам свързваха двата края. Постоянно сменяха квартирите в търсене на по-евтина и по-евтина. Задлъжняваха все повече, а изход не се виждаше.
Колко ли би могла да издържи човешката природа, подложена на превратностите на съдбата? Скоро лишенията и неволите дойдоха в повече на Генади и той ги изостави. Събра си нещата и се изнесе. Наталия се принуди да забрави мечтите си за големия град и да се върне в бащината си къща на село. Там тя заживя с малката Светлана, която сега бе най-голямата и любов. Сама, изоставена. Хората я сочеха с пръст, но тя нито веднъж не се оплака. Нито с женените женена, нито с разведените, разведена. Бе като вдовица при жив съпруг. Работеше от сутрин до вечер за да има храна за детето и.
Скоро в живта и се появи Калин. Той бе един от личните ергени в селото. Наталия никога не успя да го заобича истински. Нямаше как това да се случи, сърцето и бе заето от любовта към детето. Но къщата се нуждаеше от стопанин, а малката Светлана от някой, на който да казва татко. Калин далеч не беше идеален, обичаше да си пийва и често играеше на комар. Но тя се научи да прощава грешките му, дори когато проиграваше заплатата и в някое казино в града. Все пак той и беше подкрапа в тежките моменти и беше благодарна че го има. Наталия често си спомняше миналото. Колко силна беше любовта и към Генади. И колко щастлива бе в града. Често тайно отронваше по някоя сълза, но когато видеше детето грейваше. То бе радостта на живота и.
Когато тя излезе къщата съвсем утихна, потъвайки в лениво безделие. Селото беше толкова спокойно, че човек можеше да полудее. Дните бяха досущ еднакви, хората също.
Калин отвори очи. Трябваше да става вече, но нямаше особенно желание. Както винаги безцелно щеше да се мотае цял ден из къщи. Беше безработен, както и половината село, а снегът го спираше да излезе навън. Когато прехвърли всички тези мисли през ума си, съвсем му се отщя да стане от леглото. Отегчен се заоглежда из стаята, сякаш я виждаше за първи път. Тя беше хладна и влажна. Влагата бе навсякъде. Беше пропила в стените, както и в завивките, които дъхаха на мухъл. Ниският, опушен от печките таван бе набразден от пукнатини.Обзавеждането беше старо, вехто, но като цяло стаята беше чиста, спретната и прилежно подредена. Тя безропотно приютяваше дузини шарени флакончета от козметика, строени в редици. Бутилчици от парфюми, сувенири и плюшени играчки заемаха почти всяка хоризонтална повърхност.
Калин стана от леглото, мина през хладния коридор и влезе в тясната кухничка, където спеше бебето. Печката почти загасваше, а кафето на масата беше вече изстинало.
Той закуси, погледа телевизия, ходи да види как са кравите, после си игра с детето. Беше привързан към Светлана, чувстваше я като своя дъщеря, но дори това не го разведри. Напълно отегчен той гледаше безцелно през прозореца. “Няма ли някой да дойде на гости, или поне снегът да спре, че да изляза”-мислеше си той.
Към обед молбите му бяха чути. Снегът наистина спря. Показа се вялото, бледо слънце. Калин обикаляше из стаята, място не можеше да си намери. Излизаше му се, ама трябваше да остави на някой детето. Беше си станало време за първа ракия, а и нямаше нито една останала цигара. И така без да му мисли повече приготви количката, сложи бебето в нея, наметна старото си дънково яке и излезе. Навън, количката трудно вървеше в снега, но това не го спираше. Детето се радваше на свежия хладен въздух, който щипеше бузките му. Най-после стигнаха селския пощад. Калин влезе с количката в кафенето. Вътре бе задимено и мрачно, далеч от понятието за чистота. В дъното, избягали от час ученици играеха на джаги и вдигаха доста шум, а на бара пресушаваше бири, селската ловджийска дружинка. С Калин бяха стари другари. Макар той да бе най-младия из между тях, всички го уважаваха, особено когато черпеше. Калин се зарадва като ги видя. Присъедини се към тях на бара, поръчвайки си голяма ракия. След като я изпи и поръча втора, той съвсем забрави за поръченията на Наталия. А след четвъртата бе забравил и малката Светлана. Тя весело риташе с крачета в количката и се усмихваше на селските баби, скупчили се коло нея.
След като шумната компания се понакваси достойно, решиха че е редно да му ударят едни карти у Геле Пацула. Геле беше дребен и кривокрак, но известен с любовта си към чашката, комара и чуждите жени.
Тръгнаха всички заедно към къщата му. Бяха весела картинка. Тумба зачервили бузи селски мъжаги и до тях Калин, бутащ детската количка.
Картите потръгнаха на Калин, а и жената на Геле се разтапяше пред малката Светлана, обсипвайки я с ласки, така че всичко бе под контрол. Залозите не бяха големи, но Белота изкара някой лев на Калин. Всички се разотидоха, но той реши, че спечеленото е малко и се запъти към кръчмата, за да удвои печалбата си. Там се намери с учителя и попа и удариха няколко раздавания. Играта му спореше, ракията също. След като попа се измъкна от играта, под някакъв предлог, а учителя свърши парите, Калин се запъти с количката към магазина на баба Сийка. Крачеше с олюляваща се, несигурна крачка в снега, едвам-едвам бутайки бебешката количка. Беше зачервен и запотен с размазан поглед и огромна усмивка, запълваща разстоянието от едното до другото му ухо. Хората като го видеха само клатеха глава и нареждаха: “пак се е почепил синковеца, ама накъде ли е тръгнал с тая количка?”
У какини Сийкини той намери само мъжа и -Станко Симитлията, който вардеше магазина. Лятно време те двамата работеха като трактористи в земеделската кооперация. Двамата така се запиха с домашното вино на Станко, че Калин едва успя да излезе от магазина. Беше мъртво пиян, но би останал още, ако не се бе прибрала кака Сийка да го изгони. Възрастната жена не одобряваше особено слабостта на младия мъж към чашката. А присъствието на невръстното бебе я ужаси- безхаберието му нямаше край. Калин си тръгна залитащ към къщи. Догони го гласа на Сийка. Беше забравил количката с бебето.
-– И да се прибираш направо вкъщи! Чуваш ли?-нареждаше тя след гърба му. – Хаймана с хаймана, малее какво ще те направи Наталия като те види как си се подредил! -Но Калин се бе отдалечил достатъчно, за да не чува думите и. Подсвиркваше си тихичко и си говореше нещо сам. Беше му весело на душата. Тръгна с намерение да посети още няколко авери. Така след няколко часа, незнайно как Калин се озова на края на селото. Явно беше объркал пътя. Пред него се ширеше голямата поляна, където лятно време пасяха кравите.
Покрита с плътна бяла пелена, обагрена в бледорозово от залязващото слънце, тя приличаше на море от захарен памук. Калин се разсмя с глас, гледайки поляната с налудничав поглед. Радваше се като малко дете, без да знае защо. Спусна се надолу по поляната. Колелата на количката затънаха в снега и тя се килна на една страна. Калин извади бебето, повдигна го над главата си и се завъртя с него. Смееше се, говореше му нещо и му пееше идиотски ухилен. И Светлана се смееше. Той захвърли на една страна якето си и реши да направи снежен ангел за малката. После още един и още един. Направи около дузина снежни ангели, подредени в кръг, сякаш играеха хоро. После застана насред кръга с бебето в ръце. Чувстваше се като приказния рицар на бял кон, който държи своята принцеса на ръце, а цяло ято ангели ги приветствха. Той ту прегръщаше малката, ту я подхвърляше във въздуха. Забравил всичко, с олекнало сърце се смееше с нея, докато се въргаляха в преспите.
И така докато студът и алкохолът в кръвта му не надделяха. Клепачите му натежаха и тогава той се унесе в сладка дрямка. А слънцето над селото безмълвно залязваше, уморено от хорската безразсъдност, обаграйки снега първо в розово, после в бледо-лилаво, а накрая съвсем се скри зад заснежените върхове.
Студът скова отново земята. Пухкавият сняг се покри с тънка ледена коричка. Прозорците на селските къщички, заскрежени с ледени цветя, светнаха примамливо. Комините запушиха буйно. Скоро щеше да се покаже месечината.
А зад селото, обкръжени от ято снежни ангели, в ледената прегръдка на студа, бяха заспали млад мъж и малката му невръстна дъщеричка. Лицата им бяха восъчно-жълти. Устните посинели. Изглеждаха така все едно са заспали...