Седя пред бялото поле, което трябва да запълня със смисъл, да наситя с малки и прибрани буквички, които да казват на другите как се чувствам. Целта е да групирам тези буквички в думички, които да говорят вместо мен (и то да казват нещо умно), но май не мога. Като че ли не върви! Нито една, макар и глупава мисъл не минава през главата ми. Само далечни, откъслечни спомени пробягват. Те се оглеждат в огледалото, онова - невещественото т.е. душата ми (понеже още я има) и смутени и уплашени отлитат към други по-весели земи. Те правят това наслуки, ей така, незнаещи какво ги очаква там.
Така става винаги, когато трябва да напиша нещо хубаво, нещо което трябва да се възприеме лесно и да оставя чувсто на приятно задоволство. И ето сега - пак празно. "Тука има, тука нема", ама все немааа, немааа. Винаги ми се пише за това, което го няма, а не за това, което имам. То е като политиката - няма пари, няма хляб, няма свобода! Е, какво има тогава де? Има само едно - неограничени възможности. Не е ли достатъчно? Разбира се, че да! Тогава какво е това постоянно НЯМА?
Липси, липси, липси! Липсва ми любов! Празнината в огледалото, от която се плашат веселите мисли също е липса. Те, мислите, търсят обич и светлина. Аз ги търся също! И всеки това иска. Но, не всички си признават. Колко е странен този свят, а! Какви огромни разлики! Как си опонират това, което искаме и това което показваме! Боже, колко скучно щеше да ни бъде, ако всичко ни беше наред!
Вървях си, не по скоро препусках, по една тясна уличка, която се пресича с бул."Прага". Както си бързах да занеса нещо си в някакъв си офис, мярнах нещо необичайно, но не му обърнах внимание. Беше дупка в стената, с потрошена стара врата, която не задържаше погледа на никой минувач. Така се случи и с мен.
На връщане от онзи офис пак погледнах нататък. След магазина за луксозно облекло, имаше затворен църковен магазин със стари, опушени стъкла, през които не се виждаше нищо. До него бе отворената врата на онази дупка. Вътре бе светло. Няколко свещи огряваха и прогонваха дълбокия мрак, който се бе свил съвсем в дъното на стаичката. На малка масичка, сред безброй инструменти се бе разположил майсторът на икони. Приведен над своето малко царство, той бързо и точно мацваше с четчицата си върху потъмнялото дърво. От време на време издълбаваше някоя стърготина с фино длето, духваше върху дъсчицата и продължаваше да я напоява с цветове.
Той се усмихваше някак унесено и вдигаше глава за да погледне навън, за да попие движението, устрема, динамиката на забързания свят и пак навеждаше глава към тезгяха. Майсторът се радваше на произведенията си като на свои чада. Той ги хващаше нежно и ги оглеждаше отвсякъде със завидно търпение, за да не допусне да остави някоя част несъвършена. Той беше най-добрият им стопанин. Сигурно му бе трудно да се раздели с тях, а и може би не струваха скъпо. Едва ли парите, спечелени от продажбата им, му стигаха да преживява. Но той като че не мислеше за това. Интересуваше го само дали неговите красиви икони са перфектно изпипани. Той знаеше, че всяка малка картинка, направена от дърво и боя, носи радост и утеха на някого, когото дори не познаваше и това му бе достатъчно!
Колко различен и невписващ се изглеждаше иконописецът на фона на околния свят! Колко бе вглъбен и доволен той, и как неспокоен, озлобен и нещастен бе човешкият поток навън на булеварда! Аз отивах да се слея с тълпата и да стана като нея отново. А не исках!
Този старец може би дори не беше вярващ! Можеше да се окаже абсолютно различен от образа му в моите представи. Затова и не го заговорих. Не исках да разваля чудесното, да изгубя чара. Липсваха само снежинките за да се почувствам като в "Малката кибритопродавачка" или като в "Зимни вечери". "Пурпурни, сини и алени - цветове светлини красота!". Бях в една красива цветна приказка, сгушена някъде в сивото на ежедневието!
(Ето какво излиза като не пиша това, което трябва!)