автор: Narwal

- Племенникът ми Константин ІІ Асен и влашкият воевода Мирчо Стари – продължи Кера Тамара – са превзели Дръстър. Сега повече от всякога им е нужна помощ. Сюлейман се стяга за нов поход на Балканите.
Събрал е вече петдесет хиляди войници, от които около двадесет хиляди еничари. Войските на власите и българите няма да удържат напора на такава сила. Муса Челеби от друга страна е в затруднено положение, изоставен от най-близките си везири в Кония, и не може да предприеме действия срещу брат си. Племеникът ми изпрати съобщение, че единствено на Вас, Екселенц, и на Вашия орден може да се разчита. Разказа ми как сте го спасили преди три години от предателството на Луи Орлеански и от кръвожадността на Сюлейман. Не се заблуждаваме, че с военна сила ще можете да му помогнете, но бихте могли да сторите това по дипломатически път. Вашата дума се чува както във Ватикана, така и в Париж. Муса Челеби е предпочитаният владетел от Ватикана. Моля Ви, Екселенц, застъпете се за християнските народи на Балканите. Свържете се с Ватикана, Шарл VІ и Сигизмунд Люксембургски. Ако те окажат подкрепа на Муса Челеби, той ще тръгне срещу Сюлейман, а това ще отложи плановете му за инвазия в българските земи и ще даде глътка въздух на българи и власи да съберат сили за нова съпротива на османците.

Филибер слушаше внимателно и спомените му се връщаха назад в романтичните години на кървави сражения по земите на българите. Неведнъж се бе убеждавал в храбростта на този народ. Но сега, когато пред него заставаше и жена, жертвала свободата си, изложила на риск живота си, за да спаси малкото останала свободна родна земя, го караше да се чувства горд, че е спечелил доверието му. Може би именно тук се крие истинската рицарска слава – да накараш хората да ти вярват и да търсят твоята подкрепа и защита. Колко малко бяха останали истинските рицари в тези времена, когато както заплахите, така и съблазните на Изтока бяха развратили христовите воини до такава степен, че те ставаха обикновени пладнешки разбойници, търсещи не Божията правда, а личното благополучие. Нима не е срамно за християнска Европа да изостави братята си по вяра и да търси съюз с неверниците, само и само да осигури собственото си спокойствие?

- Възхищава ме Вашата храбост, госпожо, – започна той – но позволете все пак да Ви задам няколко въпроса. И не ми се сърдете, ако това Ви се стори като проява на недоверие. В днешно време и в нашето географско положение не можем да си поволим сляпо доверие на никого. Разкажете ми как получихте тази информация от Негово величество Константин ІІ Асен и как успяхте да стигнете до Родос?

- Разбирам Ви, Екселенц... – усмихна се Тамара – Напълно сте прав. Сега не можете да вярвате на никого, особено на човек пристигнал с османски кораб при Вас. Но информацията, която Ви нося е точна и ще се опитам да Ви дам доказателства за това. След смъртта на съпруга ми, бях изведена от султанския сарай в Одрин и ме преместиха в Бурса. Имах годишна издръжка, както всички жени на починалите султани и всички привилегии, макар да не приех мюсюлманската вяра. Успях да се оградя с роби християни, предимно от българските земи. Установих връзка със Стефан Лазаревич и влашкия воевода Мирчо Стари чрез множеството търговци, преминаващи през османските земи. Те и двамата бяха в приятелски отношения с първия ми съпруг Константин Драгаш, макар на бойното поле да бяха противници. Установих връзка и с император Мануил Палеолог в Константинопол, доказателство за това е пръстенът, подарен му лично от Вас, Ексленц по време на похода Ви към Ровине и Никопол.

Тамара сне от дясната си ръка красив пръстен с червен рубин и богата инкрустация, на който ясно бяха изписани думите: Ordre des Hospitaliers. Филибер се просълзи. Това бе един от символите на властта на Великия магистър, предаван от поколение на поколение. Той наистина го бе дал на византийския император Мануил ІІ Палеолог, когато орденът му бе разквартируван в Константинопол по време на споменатия от Кера Тамара поход. Сега вече нямаше съмнение, че българската принцеса казва истината.

Филибер де Найлак направи дълбок поклон и заяви:

- Преди три години предложих меча си в служба ва Вашия племеник, госпожо! Сега ще изпълня дълга си, както повелява code de la chevalerie dе honneur (рицарски код на честта). Разкажете ми все пак как успяхте да напуснете Бурса и да дойдете тук, незабелязано от сеймените на Сюлейман. А сега, след като вече изпълнихте мисията си, какво ще правите?

- Тръгването не беше особено трудно, Екселенц. Помогнаха ми ромеите от Смирна. От години тамошният деспот Теодор Стратилат бе спечелил доверието на османците и го оставиха да управлява града. А той отдавна дължи благодарност на българите – още от времето ма баща ми Иван-Александър и най-вече на майка ми – царица Теодора или както е по-правилно да я наричам ...царица Сара. Да, тя беше еврейка, точно какъвто е и Теодор Стратилат. Кръвта вода не става, Екселенц, и рано или късно човек при човека отива. Никога не трябва да забравяме добрината. Само по такъв начин показваме, че сме хора. Зверовете това не могат. А връщането ми ще е по същия път. Официално сега съм на почивка в Смирна. Такива са сведенията, които са изпратени на Сюлейман. Надявам се сега, в разгара на толкова тревожни събития, Диванът да не обърне внимание на една забравена…царкиня. – Тамара иронично се усмихна, когато спомена „царкиня”. Така я наричаха в Търнов преди много, много години, когато Иван-Александър царуваше в царство на три морета и много владетели му се възхищаваха и почитаха. Какво да се прави? Времето е неумолимо. То идва и си отива, а заедно с него и безгрижието.

- Позволете да Ви запитам още нещо, госпожо – продължи Филибер – Вие сигурна ли сте, че искате Европа да окаже подкрепа на Муса Челеби? Той е известен със своята жестокост, проявена неведнъж по българските земи.

- Сега е важно да спрем подготовката на Сюлейман за поход срещу племенника ми, Екселенц. Сега и договор с дявола би бил по-добър от нищо. Простете ми за богохулството, но животът ме научи на прагматизъм. Когато си оставен сам сред вълците, искаш или не искаш – започваш да виеш като тях иначе ...няма оцеляване.

Очите на Филибер де Найлак се насълзиха.
- Имате думата ми, госпожо! Ще изпълня дълга си! И още утре ще отплавам за Рим!