Семена от плевели растяха в съзнанието ми и бавно превземаха всяка част от него. Чувствата ми отдавна не бяха в стаята. Не бяха в сега. Трябва да е от къщата.
- Успокой се, Монти - каза красивата жена с аристократично отегчение в гласа си. - Това е моето наследство за вас.
- Коя сте вие? - гласът на Монти трепереше.
- Баба. Това е Баба, Монти - каза братовчедката на Монти.
Не можех да ги слушам. Светът ставаше все по-размазан.
Какво ми имаше? Защо всички, с които някога съм била, се интересуваха единствено от себе си?
Миризма на природа изпълни ноздрите ми. Светът започна да ми се изяснява и осъзнах, че съм по средата на някаква гора.
Артър седеше пред някакво езеро. Беше безкрайно слаб. Лицето му беше изпито. Гледаше езерото и викаше в него. Беше се превърнал в някаква безумна карикатура на себе си.
Исках да го спася. Знам, че щеше единствено да ме повлече в лудостта си, но го обичах. Исках да го спася.
- НИКОГА НЕ СИ ТУК, КОГАТО ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ! ИСКАМ ДА СИ ТУК САМО ВЕДНЪЖ! САМО ВЕДНЪЖ! НИКОГА НЕ СИ ДО МЕН!
"Тук съм" - исках да кажа - но излезе:
- Никога ме няма... Никога ме няма...
- Чувствам се толкова сам през цялото време.
- Толкова си сам... толкова си сам... - исках да се измъкна оттам. Исках да имам собствен живот. Защо всички около, които някога съм съществувала, искаха това? Можех да живея с това никой да не ме разбира, но защо правех всички толкова нещастни?
Артър се олюлаваше. Знаех, че е въпрос на време да падне в езерото.
Защо, когато му дадох собствения си живот, го правех само по-нещастен?
***
- Това е моето наследство - каза Баба. И махна с ръце, за да посочи наоколо.
Започвах да усещам какво ще стане на интуитивно ниво. Светът започна да става все по-ясен.
- В къщата всички остават вечно млади. Когато усетих, че смъртта ми наближава, дойдох тук.
- А чичо и леля?
-Не зная защо са тук. Младостта ми не е единственото странно нещо, което се случва в къщата.
Хванах ръката на Тери и малките й пръстчета се скриха в моите. И двамата знаем, че щях да й простя, каквото и да бе направила.
- Знам, че ме мразите - Баба се огледа. - И не ви обвинявам. Истината е, че и аз ви мразя. Сега мога да си го призная...
***
Моля те, Артър, моля те, не падай в езерото. Бях го прегърнала през кръста.
- Толкова ми е самотно.
- Толкова ти е самотно... толкова ти е самотно...
- Бих дал всичко, за да не се чувствам толкова сам само за малко.
- Толкова си сам... Толкова си сам...
Тук съм. Не си сам. Обичам те толкова много.
***
- Защото, ако сме тук завинаги, рано или късно ще се научим да се обичаме. Нали така? - Баба ни озари с прелестната си усмивка.