автор: Valens

Там, на тяхната маса, до палмата, в средата на първото тяхно лято сладоледената торта се топеше, а кафето изстиваше...
- Обичам те и само с теб се чувствам жив, Нинче! Постоянно мисля, мисля за теб и мен. За нас. А колко много обичам децата си и как не мога да си представя живота си без тях, нито техния - без мен, макар че вече с Мария, майка им... така де, нещата не вървят. Но ти вече го знаеш. То, май поначало не тръгнаха, както трябва, но както и да е, две деца с година разлика и... Но пък тя им е майка, кой друг би ги обичал и би се грижил за тях, така като нея...
- Аз, аз ще ги обичам и ще се грижа за тях, като за мои собствени, като децата, които нямам, но бих желала да имам. - Почти извика Нина и ú идеше да потъне в земята в следващият миг. Винаги реагираше импулсивно, макар че знаеше да брои до двадесет, но... Не, не, че бе лъжа. Но зад тези думи прозираше и още едно признание, което вече не бе нужно да прави. Признанието, че го обича и че е готова да сподели живота си с него. Признание, което я стресна и отрезви със силата си...

Чу превъртане на ключ. Връща се! Усмивка разцъфна на устните ú, както винаги, когато го посрещаше. Обичаше да го прави. Обичаше да го посреща с целувка. Нейната голяма и единствена любов, нейният Петър.
- Мария ти праща торта - подаде ú кутийка. - От тортата на Ани. А момичетата много целувки, много целувки за кака Нина.
Отдавна беше разведен с Мария, но ходеше често в бившия си дом. Заради децата. Не искаше да усещат липсата му. Не искаше да растат, като „деца на разведени родители“.
- Знам какво е! Не искам и няма да допусна да преживеят кошмара на моето детство - казваше.
Темата бе много болезнена за него и в редките мигове, когато споделяше нещо от „онова“ време, тя осъзнаваше каква щастливка е била, че е имала приказно-красиво и спокойно детство с аромат на мечти, ябълки и канела, с грижовна баба, с обичащи я, и обичащи се помежду си, родители.
И както си тръгна, така си и отиде - празниците на Ани и Лили бяха само за тях, четиримата. Нина не се вписваше в модела за „нормално“ семейство, който той искаше и мислеше, че може да изгради в децата.
А дали можеш да предадеш нещо, което не си получил?
Сега Ани и Лили бяха големи, но дотолкова всички бяха свикнали с правилата, наложени от него, че на никого и през ум не му минаваше да ги променя.
Не пожела да има дете от Нина, пак заради това, като как щяло да се отрази на момичетата този полубрат или полусестра, докато са малки, а пък после, че вече щели да имат голяма разлика, че бил остарял за деца...
А баба ú, докато бе жива, все и повтаряше:
- Като не ще, „открадни“ си. Мъж... – и смигнала многозначително, замечтано продължаваше, – а ако даде Бог да е и момче... Дете. Няма да го върне, я. Нали ще си е негово.
- Не мога да живея в лъжа, бабо, не мога... – отвръщаше.
Пък и нали тя, самата, му бе казала, че ще приеме неговите деца, като свои. И ги приемаше. Беше щастлива с тях, с техните успехи. Плачеше с техните болки. А те я уважаваха и усещаха, като по-голяма приятелка и споделяха с нея всичко, което би могло да вълнува едно момиче, но което не би споделило с майка си. Наричаха я „кака Нина“ и тя винаги бе до тях при нужда.
Но никога, никога към нея не се затича мъничко човече с нестабилно-бягащи крачета разперило ръчички и най-накрая постигнало заветната си цел – нейната прегръдка, там до сърцето ú с личице в меката ú, с успокояващ го аромат, коса да ú каже щастливо: „Мамо!“ - нейната детска мечта.

/край/

Валентина Йосифова
16.10.2012г.