автор: Valens

- Нина! – тихо каза тя.
Настъпи неловко мълчание, мълчание, което Нина реши да счупи.
- Много красиви момиченца... - и в следващия миг се изчерви от мисълта си. Как неволно щеше да продължи с „... като татко си“!
След това / „Слава Богу!“ - въздъхна тя/ заговориха за времето, вятъра и леда, за сесията, изпитите и работата му, даже за сладкиша с ябълки и канела на баба ú, който ú носи топлина в студените дни. За всичко и всички, само и само да не говорят за това, което провокира погледите, с които крадешком се изпиваха и които взаимно си залавяха. А после собственикът на погледа си го прибираше обратно в себе си с късчето информация получил за другия за да избухне отново, нетърпелив, изследващ и очакващ. Поглед. Един, два, много... Погледи, погледи с приливи и отливи, които заливаха с все по-голяма сила и нетърпение.

Няколко дни по-късно започна Зимната сесия, но тя не можеше да се концентрира. Очите на Петър, излъчването, парфюмът му и всичко, всичко, което бе той, и което тя нямаше право да иска. Ах, как пробляскваше само тази халка! Но пък колко мило и се представи чрез сърцето си. Сякаш каза, това съм аз, такъв, какъвто съм.
Първата двойка. До сега не бяха я късали на изпит. Даже не се ядоса. Доцентът бе прав, тя не беше учила. На втория изпит въобще не влезе. Знаеше, че това е сигурна двойка и че бе безсмислено.
В главата ú бе мъгла, абсолютна мъгла, която се просветляваше само от един-единствен слънчев лъч, и той се казваше Петър, и от две малки звездички - неговите дъщерички. Той и децата бяха семейството, за което винаги бе мечтала.
Още тогава, в сладкарницата, на рождения ден на Ани, бе решила да подари и на двечките по една кукла. Нищо, че само Ани имаше рожден ден. Нина нямаше братя и сестри и не знаеше как точно се процедира, но така ú се стори правилно.
Няма начин да не обичат кукли, така както ги обичаше и тя в годините, когато ходеше с панделка, вързана на кукуригуто.
Купи две красиви кукли и тръгна към автосервиза.

- Пешо! Пешо! Адаш! – Извика Петър на колегата си. – Излизам за малко.
Негов бе автосервизът и магазинът за авточасти до него, но се държеше с подчинените си като с приятели и колеги. А това създаваше своеобразен уют и спокойствие. Как би работил добре човек подложен на стрес, казваше. Достатъчен е навсякъде около нас, защо да го предизвиква и той допълнително.
- Благодаря, Нинче! Много ще им се зарадват. Ела да пийнем по кафе! – посочи той близкото барче. - Исках да те видя, исках да ти кажа...Толкова много неща искам да ти кажа... – Приглушено промълви Петър след като седнаха на единствената свободна, която после наричаха „наша“, маса зад една красива финикова палма.
- И аз... – отвърна тя и наведе глава. А той повдигна лицето ú и нежно я целуна.
После думите бяха излишни.
Думите... думите са само пъстра хартиена панделка, с която връзваме букета от чувства.
А когато чувствата са истински и живи дали имат нужда от украса?