автор: ambrouse

Беше два часа следобяд и повечето хора в селото си почиваха след обилния обяд – нещо, което можеха да си позволят едва от три дена. Да уточня, става въпрос за обяда, а не за почивката. Те и преди си почиваха, ама предимно на гладно. Сега дори дървата почти никой не пестеше, с изключение на две непоправими скръндзи. И тъкмо тогава някаква непозната жена вдигна страхотна гюрултия, нарушавайки кроткото блаженство на селяните.
Жената беше възслаба, възрастна – някъде към седемдесетте; имаше грозно, набраздено от дълбоки бръчки лице и отвратителна брадавица на лявата си буза. Дрехите й бяха много странни – торбест тъмнозелен копринен панталон, късо червено кожено яке и черна забрадка на бели цветчета. А погледът й… той беше като на човек, който не си пие редовно хапчетата, предписани от психиатъра. Та тази жена блъскаше по дворските врати и крещеше с пълно гърло:
- Хора, хора, страшни времена идат! Прокоба, тежка прокоба тегне над селото! Грях, голям грях е сторен. Болести и смърт ще връхлетят всички ви! Спасение няма, няма спасение!
Хората се разбудиха и надигнаха глави, неколцина занадничаха стреснато през прозорците. А жената припкаше от къща на къща и рецитираше добре подготвеното си слово, подкрепяйки го с театрални жестове. Докато успее да навести всичките двайсет и седем къщи, гласът й падна значително и представлението позагуби откъм емоция, но тежките думи вече бяха разтревожили мнозина.
Групичка от пет-шест човека излезе на улицата и пресрещна възрастната жена.
– Какви ги дрънкаш, жено? Защо плашиш хората? – попита собственикът на магазина.
– Прокоба, тежка прокоба тегне над селото! Грях, голям грях е сторен. Болести и…
– Я млъквай, дърта вещице! Ей, Янче, звънни на полицая да я разкара тая.
– А, той пък като ще се засили да дойде. Сигурно вече е пиян като… - измънка Янка – жената на магазинера.
– Аз дойдох да ви предупредя и да ви помогна, а вие ме плашите – възропта старицата. – Неблагодарници такива! Прокоба…
– Млък! И да те няма о селото, изкуфяла дъртофело! Разплака ми внучето, още плаче горкото – извика една дребна пълничка жена.
– Грях голям…
– Хайде, хайде, върви си по живо по здраво, че ми е слаб ангелът и…
Жената махна ядно с ръка и се отправи към стария велосипед, с който явно беше дошла.
– Не слушате вие, и ще патите. Вече се появиха първите знаци. Да появиха се. Иде, иде смъртта.
– Какви знаци ма?
– Ей там, до чешмата, видях мъртва лястовица?
– И какво?
– Това е знак, съдбовен знак.
– Бре, много драматично – каза Вяра – пенсионирана учителка, и се изкиска подигравателно.
– Подигравайте се, подигравайте се, но ще ме молите да ви спася.
– От какво ще ни спасяваш?
– Прокоба…
– Чупка, чупка! – изрева магазинерът.
– Чакай, чакай, спокойно – каза учителката, после се обърна към непознатата и я попита:
– Коя си ти, добра жено?
– Аз съм феномен Цонка.
Учителката с мъка удържа смеха си, но стоящият зад нея младеж прихна да се смее, чак се преви на две. Дори изнервеният магазинер се подсмихна.
– Добре, кажи сега какво трябва да направим, за да се спасим? – попита с благ глас учителката.
– Ще ви направя бяла магия, магия бяла ще направя. Ей сегичка ще си приготвя нещата, а вие в това време в бял чаршаф, на който е спало младо момиче, девойка, девойка непременно, трябва всичките си пари да сложите, до стотинка, и да ги завиете, и да ми ги дадете, после…
Вече всички се смееха неудържимо.
– Ей, как е разбрала бе? – попита през сълзи магазинерът.
– А, те тия неща се разчуват бързо – отвърна учителката.
– Добрее, днес съм на кеф, така че имаш шанс да се измъкнеш невредима. Ако обаче след минута си още тук, вадя пушката и стрелям на месо, феномен Цонке.
Феноменката яхна велосипеда си отпраши надолу по улицата. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, спря и изкрещя през рамо:
– Вторият знак чакайте, кървав дъжд ще вали, а щом дъждът кървав завали, само феномен Цонка може да ви спаси. Без моята бяла магия, тежка болест мъчително ще ви затрие. За дни, за дни, защото харчите кървави пари, кървави пари харчите…
– Пушката, дай ми пушката, жено!
Феноменката обаче вече въртеше бясно педалите.
– Ей, страшни са тези! Няма спасение! – каза учителката. – Преди два месеца ми се обажда на домашния някаква млада жена и реве като разпрана. Вика, мамо, блъсна ме кола и сега съм с два счупени крака, и пари на доктора пет хиляди лева трябва да се дадат за операцията, за да не остана саката за цял живот. Голяма артистка беше. Добре, че нямам дъщеря, а двама сина, иначе в паниката сигурно щях да се вържа на лъжата.
– За разстрел са тези! – изсъска гневно магазинерът. – Вече започвам да съжалявам, че не я арестувахме.
Групичката побъбри още известно време, след което се разотиде. Час по-късно кметът събра всички в кръчмата, разказа им за случилото се (не че имаше някой, който да не е разбрал за феномен Цонка) и ги предупреди да се пазят от мошеници.

***
Може би се чудите защо селото бе станало мишена на феномен Цонка? Та нали всеки знае, че по селата не живеят богаташи. Да, по принцип е така, но преди три дена на събранието, организирано от кмета се появи един дебел адвокат, който произнесе следната кратка реч:
– Аз съм изпълнител на завещанието на госпожа Хелън Блъдрейн, която, вероятно знаете, е внучка на имигриралия през 1912 –та година в Щатите ваш съселянин Никола Кочев. Въпросната госпожа Блъдрейн, която за огромно съжаление се спомина преди месец, е посочила в завещанието си, че много държи на българските си корени и би желала да подпомогне съселяните на дядо си чрез скромната лепта от триста хиляди долара. Средствата ще бъдат разпределени по следния начин. Всеки от четиридесет и петте жители на селото ще получи лично левовата равностойност на пет хиляди долара, а останалото ще бъде преведено по общинска сметка – тези пари са за подобряване инфраструктурата на селото. Така, моля елате сега да се подпишете. Един по един, моля, един по един.
Селяните много се зарадваха, дори решиха да проверят дали в гробището има човек, носещ фамилията „Кочев”. Откриха само един Христо Кочев, починал през далечната 1935–та, и с общи усилия почистиха килнатия на една страна гранитен кръст и оплевиха бурените, растящи върху гроба.

***

Магазинерът се събуди от писъка на жена си и разтърка кръвясалите си от пиене очи. Янка сочеше прозореца. А по него се стичаха тъмночервени, кървави капки… защото навън валеше кървав дъжд. Локвите бяха розови на цвят, а по козината на каракачанката Борко имаше червени петна, сякаш някой го беше клал. Подвило опашка, усетило явно, че нещо не е наред, кучето лаеше непрестанно.
Магазинерът пребледня и се хвана за сърцето, а жена му закрещя с пресипнал глас:
– Тичай да занесеш парите на оная! Не ми се умира, млада съм още. Права беше тя, кървави са тези пари, прокълнати. Тичай, стига си се помайвал!
И той се затича, с всичка сила. Защото и на него не му се умираше.
Скрина под навеса на спирката, феномен Цонка нареждаше магическите си вещи – десетина свещи, кандило, няколко икони и десетки джунджурийки, като тези, които се продават на селските събори. Хората заприиждаха, прегърбени под чадърите си, пребледнели, уплашени. Една грохнала старица подаде на Цонка бял чаршаф.
– Девойка ли е спала на него? – попита строго Цонка.
– Да, да, внучката, тя е само на тринайсет.
– Ами хубаво, дано да не бъркаш нещо, защото иначе… То в днешно време младите…
Възрастната жена пребледня още повече.
– Давай, давай, че няма време. Слушайте ме сега внимателно. Всичките кървави пари трябва да ги сложите тук. Само кървавите, тези от пенсиите си ги дръжте, те са чисти. Ако някой е харчил от кървавите пари, да тича в църквата да се моли за душата си, защото голям грях е сторил. Другото оставете на мен. Хайде, по–чевръсто.
Хората оставиха пачките в чаршафа и с бързи крачки се отправиха към църквата, защото всички до един бяха харчили от завещаните пари.
Десетина човека, сред които и учителката, не дойдоха да оставят парите си. Те не вярваха в магии и подозираха, че всичко е една голяма измама, но се бяха уплашили от кървавия дъжд и дори не смееха да си покажат носа навън, камо ли пък да направят опит да разубедят съселяните си.
Феномен Цонка запали свещите и се усмихна ехидно.

***

Точно по това време над надвисналите над селото облаци се рееше управляем балон, който бе прецизно позициониран с помощта на GPS. В коша му имаше двама дребни мъже и една мощна пръскачка, направена по поръчка.
– Абе копеле, как може да вършим такива простотии! – измърмори единият.
– Какво имаш предвид?
– Е, какво, знаеш какво. Какъв е смисълът да пръскаме селото с червена боя. Адски тъпа шега. А и сума пари дадохме за пръскачката и GPS-a. Шантава работа.
– Похарчихме 5 500 лева, а ни платиха 10 000, което означава, че сме 4 500 на плюс.
– Ех, прав си, парите движат света. А, на кой беше оная песен … а да на АББА.
– Стига си дрънкал, ами сипи още червена боя, че индикаторът взе да мига.