автор: hristam

Лошото на смахнатите неща, които ти се случват е, че не винаги успяваш да ги видиш откъм забавната им страна. Виж, ако тази история се беше случила на някоя моя позната, със сигурност щях да се забавлявам страхотно. Щях да изпробвам чувството си за хумор по всички възможни аспекти от събитието.
Само че в този случай потърпевшата бях аз, и то по толкова нелеп начин, че като един разумен човек, уважаващ себе си, би следвало да забравя всичко колкото се може по-скоро. Но-както често се случва-животът имаше други планове…
Работата е там, че винаги тръгвам в последния момент, бързам адски много и все забравям по нещо. Обикновено се налага да се връщам – понякога почти веднага, друг път дори съм се връщала от работа.
Тази съботна сутрин още не бях излязла от входа на блока, когато се сетих – бях забравила да взема копието на доклада, който довърших миналата вечер в къщи. Като ги знам колко са стриктни към документацията, щяха да ме изядат с парцалите, ако не им я доставех в изряден вид съвсем навреме. Ставаше дума за важна работна среща с чуждестранни инвеститори. И тъй като вече закъснявах, представлявах едно кълбо от вихрена енергия, когато се изстрелях пеша до нашия етаж /къде ти нерви да чакам асансьора/, грабнах папката и излетях от входа.
Скоростта ми трябва да е била наистина забележителна, защото почти отнесох странния длъгнест тип, който се беше побил точно отпред.
- Извинете – изрекохме в един глас, и аз понечих да продължа полета си, набутвайки поразместената папка обратно в чантата си. Гласът му обаче ме спря:
- Може би знаете на кой етаж е четиринайсти апартамент?
- На четвъртия – отвърнах машинално, без изобщо да се замисля, че всъщност това е нашия апартамент. До срещата оставаха има-няма двайсетина минути, а още дори не бях спряла такси…
Повече не му обърнах никакво внимание, честно казано, бих минала и през него без да го забележа, понеже единствената ми мисъл беше да не закъснея. Изсипах се пред залата в последния момент и за капак на всичко, сякаш напук, джиесемът ми звънна точно когато влизах, така че всички се втренчиха в мен и можех съвсем ясно да усетя груповото неодобрение. В паниката изобщо не обърнах внимание на обаждането, директно изключих телефона.
За обаждането се сетих чак след официалния обяд, но пък тогава на колежките им хрумна да разгледаме новия моден център. Хвърлих око на телефона си няколко часа по-късно в малкото кафене в центъра. Когато го задействах с изумление видях дванайсет пропуснати повиквания. Всичките от мъжа ми. Прилоша ми от притеснение, първата ми мисъл беше за децата. Малката беше при майка ми, на вилата. С голямата човек никога не можеше да бъде сигурен в кой момент къде е и какви ги върши, беше се метнала цялата на баща си.
Излязох навън и му звъннах. Веднага долових в гласа му добре познатата нотка – предвестница на семейна буря. Рядко изпадаше в подобни настроения, но пък случеше ли се, беше незабравимо…Най-важно ми беше да разбера с децата всичко ли е наред, но той ме изпревари:
- Не се притеснявай, всички сме добре, - каза меко с най-кадифения си тембър - само исках да ти кажа, че любовникът ти е тук. Дойде да ти върне книгата. Същата, която ти подарих миналата година за рождения ден, ако си спомняш.
- Какви ги говориш?!
- Може би си забравила – продължи той да мърка като котарак, който точи ноктите си преди да нападне. – Става дума за Декамерон.
Да, разбира се, много добре помнех, че ми подари тази книга. Някакво юбилейно издание на „Декамерон”, с прекрасни илюстрации в много малък тираж. Има приятел, който държи книжарница, той му я препоръчал.
Книгата наистина беше красива, много забавна и наистина скъпа, но аз – боя се – не я оцених подобаващо. Даже изпитах известно неудобство и я скрих от децата. А няколко месеца по-късно, докато се чудех какъв подарък да избера за рождения ден на братовчедка ми, тя сама ми се навря в ръцете. Поли беше млада, голяма палавница и се готвеше да замине при годеника си в Австралия, не можеше да се измисли нищо по-подходящо!
- Чуй ме, – казах внимателно в слушалката – станала е някаква ужасна грешка. Тази книга отдавна не е в къщи.
Казах му с две думи какво съм направила, дори му се извиних. Споменах му и това, че братовчедка ми замина преди два месеца.
- Не думай! - сряза ме той с хладна ирония. – Това сега ли го измисли, или се беше подготвила предварително?
- И нямам никакъв любов…- сепнато се огледах наоколо, две бабички любопитно бяха извили глави към мен като костенурки от една близка пейка, и снижих гласа си до ядосан шепот. – Нямам никакъв любовник, за Бога! Идвам след малко.
- Аха, няма да е зле. Чакаме те с нетърпение.
Докато пътувах към къщи се молех мъжът ми да не извърши някоя лудост. Много рядко бе имал пристъпи на луда ревност и си мислех, че това е останало далеч назад в крехката ни младост. Случвало се е да се нахвърли на бой в ресторант, само защото някой си е позволил да ме покани два пъти на танц, но тогава бяхме почти деца. По-късно, когато вече бяхме женени, веднъж ми беше вдигнал грандиозен скандал затова, че един колега ме изпрати до вкъщи след един служебен банкет. След време сам призна, че е бил прекалено груб и мнителен, и дори ми се извини, но тези спонтанни избухвания съвсем не престанаха. Пак заради неговите мании престанахме да общуваме с едно много симпатично приятелско семейство, и то само защото човекът бе много внимателен и учтив, кавалер в пълния смисъл на тази дума. Мъжът ми обаче си втълпи, че ме сваля и започна да го дебне по начин, който изнервяше всички ни.
Все си мислех, че с годините това ще престане, в края на краищата не ни отиваше на възрастта да се държим по този начин. И наистина бях позабравила за тези бодливи моменти по иначе гладкия ни семеен път. Един Господ знае от къде ми дойде това така изневиделица…
Промъкнах се в къщи като крадец, сърцето ми беше заседнало в гърлото и едва дишах. Страхувах се от това, което можех да заваря. Очаквах всичко, но въпреки това се изненадах. На фотьойла отсреща се кипреше дългуча от сутринта. Онзи същия, когото пометох с чантата си.
- Какво правиш тук? – спонтанно реагирах. После се обърнах към мъжа ми. – За този човек ли ми говори по телефона?
- Мда – изсумтя мъжа ми и присви очи. – Виждам, че се познавате.
- Не се познаваме – изрекохме двамата с дългия в един глас. Синхронът ни отново беше съвършен. Изгледах го предупредително и той млъкна. – Сутринта се блъснах в него на входа, докато тичах да хвана такси. Питаше за…- внезапно прозрях и се намръщих – Четиринайсти апартамент е нашия. Защо питаше за него?
- Обясних на мъжа ви, няколко пъти от сутринта. Станала е грешка, вероятно в адреса. Трябваше да върна тази книга на колежката си, която очевидно се казва като вас, а адресът, който имам, се оказа вашият.
- Знам какво да направим! – обърнах се към мъжа ми. – Хайде да звъннем на Поли да я попиташ за тази книга. Нека тя да ти каже, щом на мен не вярваш.
- Това няма да мине – небрежно се обади високият и преди да мога да си затворя устата от изумление, допълни услужливо – Всеки би могъл да предположи, че сте се обадили предварително и сте предупредили тази Поли за въпросната книга.
И той потупа лъскавата корица на книгата, която стоеше на масата пред него.
- Ти чуваш ли се какви ги говориш? Защо изобщо се месиш, не си помагаш, само усложняваш нещата! – сопнах му се, след като смогнах да си поема дъх. Боже, какъв идиот ни се беше натресъл!
Той вдигна рамене:
- Опитвам се да бъда обективен в и без това необичайната обстановка, в която попаднах.
Този път и мъжът ми го загледа с интерес. Личеше, че започва да му става забавно. Погледна ме, кимна престорено дълбокомислено и даже ми намигна!
Аз обаче изобщо не намирах ситуацията за забавна.
- Погледни го – обърнах се отново към мъжа ми. – Мога да съм му майка, за Бога, как можа да допуснеш, че мога да имам връзка с него?
- О, в никакъв случай! Та вие изглеждате много добре за възрастта си, сигурно не сте на повече от трийсет и седем…осем – намеси се пак младокът бодро. Усетих как ме засърбяха дланите, а главата ми бръмна. Да, бях точно на трийсет осем и исках да го убия!
Мъжът ми се прокашля, на мен ми се стори като опит да прикрие смеха си, но не бях съвсем сигурна. Може би защото на мен изобщо не ми беше смешно.
- А състудентката ти…на колко е? – поинтересува се любезно.
- Ами не знам точно, вероятно малко над двайсет. Вижте, аз…
- Слушайте, наистина ми писна от всичко това! – кипнах. – На вас може да ви забавно, но не и на мен! – изгледах ядосано момчето, което се свиваше смутено във фотьойла. – Няма ли начин да й се обадиш на тази твоя колежка? Само адреса ли ти даде?
- Не ми е давала адреса си, аз го преписах от една справка в канцеларията без да ме видят…Имам й телефона, обаче не искам да й звъня. Всеки път като й звънна ми казва, че е заета. – Въздъхна толкова тежко, че за миг даже го съжалих. – Аз затова и я помолих да ми заеме книгата, нали разбирате – да имам повод да й я занеса. А днес, нали е събота, май е сама, понеже чух, че двете момичета, с които живее, ще си пътуват за уикенда…
- Живеят на квартира, значи – вяло уточних.
- Не съм сигурен, може и в общежитие…
Скочих и се надвесих над него.
- Адреса, дай да видя адреса!
Той се дръпна стреснато назад, после се изсули и от фотьойла и се разгъна бавно. Измъкна смачкано листче от джоба си и ми го подаде плахо.
- Тук пише шейсет и девет – прочетох аз след името на улицата ни. – А общежитията са на деветдесет и шести, след кръстовището. Възможно ли е да си объркал номера?
- Като нищо – живна той изведнъж. – Бързах да не ме спипат докато преписвам адреса й.
Погледнах към мъжа ми укорително, той вдигна рамене – ни лук ял, ни лук мирисал.
- Е, съвпаденията дойдоха малко в повече, нали? – измърмори гузно. – Името ти, адреса, книгата…кой би предположил, че е някаква глупава случайност?
- Просто го изпрати и му покажи как да стигне общежитията – казах с равен тон и излязох от стаята. Не можех да понеса и миг повече глуповатото изражение на младежа, нито пък гузната физиономия на мъжа ми. Ах, как добре щях да го наредя като се върне!
Когато малко по-късно минах през хола, мислено подготвяйки назидателната реч, която подготвях за мъжа ми, не повярвах на очите си. На ъгъла на масата се мъдреше в цялата си ярка прелест книгата, донесла ми толкова неприятности. Горкият глупак, типично в свой стил я беше забравил! Какво ли щеше да обяснява сега на колежката си?
Когато мъжа ми се върна още не можех да спра да се смея. А когато видя книгата, прихна и той. Това поотлага скандала, който му готвех, казах си, но няма да му се размине. Само трябва да подбера подходящия момент!
Но този момент така и не настъпи. Същата вечер на вратата ни цъфна познатия висок тип, само че този път захилен до уши, а причината за това му настроение беше до него. Прелестна млада жена, която ни гледаше срамежливо и очевидно си заслужаваше всичките изпитания, които горкият несретник преживя заради нея. Беше й разказал всичко.
А, щях да забравя – три месеца по-късно станахме кумове на сватбата им.