автор: Valens

Ммммммм ябълки и канела. Сладкишът на баба ú. Ароматът на безгрижното детство.
Заспала бе. Протегна се с усмивка... и подскочи! Слава Богу не е изгорял!
Вече колко години се опитваше да го направи, точно същия, като на баба си, но все не успяваше.
- Много е вкусен, Нинче! - ú казваха всички и ú искаха рецептата, но тя си знаеше, нещо не беше както трябва да е. Някъде грешеше. Нещо ú се изплъзваше.
А Петър го нямаше още.
Извади сладкиша от фурната и полегна пак пред телевизора.
Много работа имаше днес в магазина и така се бе намръзнала, докато се прибере. Унасяше от топлината и аромата на сладкиша, но искаше да го дочака. Винаги ú казваше да не го чака и да си ляга, но тя...
Този аромат! Къде я върна само?! Чак чу детското си гласче:
- Бабо, бабо, обадú се на баба Зоша. Да пиете кафе, бабо, и да ги почерпим със Звездито със сладкиша.
- Сега, чедо, сега - отговаряше баба ú докато обръщаше тавата, за да останат ябълките, покрити с карамел, отгоре.
- Ама Звездито да не забрави бебето и количката.
Техните „бебета“, куклите, които оживяваха в играта им на „майки и деца“.
- Каква искаш да станеш като пораснеш? - я питаха възрастните, а тя, окръглила от учудване тютюнево-кафявите си очички, отговаряше:
- Голяма! Мама!
Недоумяваше, как могат да я питат толкова ясно нещо, а пък уж всичко знаят. А те я погалваха по „кукуригуто“ и мило се усмихваха на толкова естественото ú желание.