автор: DimitarG

Четвърта глава
Аврам ходеше да снима и по къщите. Независимо, че един плевенчанин се беше сетил да заеме реквизит от театъра и да наводни крайбрежието с т. нар. „ретрофото“, където дебелаци с мустаци и семействата им се правеха на селяни, пирати или френски буржоа, автентични семейни фотографи като него почти не останаха. Ходеше при десетки старци, в задушните им стаи с рисувани и изтърбушени кревати. Беше свикнал с изкуствената приповдигнатост на настроението, която си налагаха тези хора и вътршно се усмихваше на способността им умишлено да не забелязват суетящите се около тях млади, чиято единствена цел беше нотариалният акт на къщата, ако е възможно – в комплект с двора. Имаше и свестни семейства, кокичета във всяка средностатистическа тор, които държаха на традициите и символите и съвсем искрено си пожелаваха се- мейна снимка, включваща минимум четири поколения.
Случаят днес не беше от тези. Усети го още щом влезе.
Дребничка старица с отлитащ вече поглед беше затисната от двете си страни с по една наднормена правнучка, а миризмата на нафталин в стаята едва се понасяше. Бабата беше със сатенена рокля с бродирана яка, също черна, и едни мънички сключени ръце. Като птиче. Посегна да се пооправи, все пак чужд човек влизаше в къщата, но силите я напуснаха и не успя да приглади косата си. Сует- ността умира последна в човека. При възпитания човек, при другите я няма от раждане. Аврам си спомни за майка си. Секунди преди линейката да я отведе, както се оказа – завинаги, тя му поиска гребен. Да се среше.
– Искаме да се снимаме с бабата! За спомен! – Потен мъжага, зетят, най-вероятно, се беше наклонил върху старицата като градоносен облак над пале.
Аврам беше забелязал, че дървената опушена рамка, с оплюто от мухите стъкло, присъства неизменно в интериора на тези места. Зад стъклото, поставени на зелена или синя мукава, наредени като колаж, са снимките от младините на стопаните. Не спираше да се учудва какво може да направи времето с човек. Наперените, разгърдени и протоколно застинали чичковци или ондулирани лелки сега се бяха смалили, сбръчкали и посивяли. Ако не бяха фотографиите, не би ти хрумнало, че това са същите хора. Повечето сега не бяха с ума си – гледаха в точка или мучаха, при което изхвърляха натиканото в устите им мляко, но рамката над главата по някакъв начин запазваше достойнството им. Като пасаван за oтвъдното.
Тези разсъждения го обезпокоиха донякъде. Много беше изострил чувствителността си напоследък, а това, заедно с другите болежки, нямаше да доведе до нищо хубаво.
– Хайде, наредете се наоколо, които искате!
Искаха всички, знае ли се после като вземат да делят къщата дали няма да ги обвинят в незаинтересованост. Женицата съвсем се задуши от роднинска любов и посегна да разкопчае якичката.
– Сакън, мамо, студено е вече! – Една цилиндрична матрона се опули да покаже как вие вятър през комина навръх Нова година.
– Зазимила съм се аз. – кротко каза жената и в очите й се прокрадна нещо като обич. Аврам можеше да се закълне.
– Хайде сега – каза, – гледайте ме в ръката.
Всички нарамиха най-празните си погледи и само старата жена в средата придаваше одухотвореност на композицията. Повдигна глава и изви погледа си надясно, сякаш не искаше да приеме колко малко значение има присъствието й за всички наоколо. Тези, които беше изболяла през годините, когато трябваше да живее. Аврам натисна копчето и в кадъра влезе размазаната плесница върху бу- зата на червендалестото правнуче, което се кривеше като маймуна зад гърба на баща си. Той обаче го наказа моментално. Старата баба не разбра какво става, а седеше като икона по средата.
Зетят ревна:
– Още едно кадро, майсторе!
Аврам нагласи наново апарата и ги хвана в прозореца му. Сега всички бяха застинали като истукани. Щрак! Въздишка на облекчение обходи ъглите – види се голямо напрежение създадоха у присъстващите няколкото секунди съсредоточаване.
– Маман, сега си звезда! – ухили се другата дъщеря и чукна леко майка си по рамото. Главата на старицата клюмна. Животът й си беше отишъл по начина, по който искаше – внезапно и без да тежи на никого. Тишината в стаята можеше да се разреже с нож. Челюстта на Аврам увисна и усети как се състарява с години. Не му се и мислеше дали и на първата снимка жената е била жива. Хукна навън. Никога нямаше да им даде снимката. Нямаше и да промие лентата. Никой не заслужаваше това. Най-малкото те.