автор: avloeis

Амброас цял ден се опитваше да заговори Дженифер, но и той остана без успех както всички останали. Тя не се усмихваше, лицето й оставаше студено и непроницаемо за всеки, сякаш бе друг човек.
- Дженифер! – за пореден път той я повика.
- Кажи! – с досада го погледна тя. – Защо цял ден си по петите ми?
- Притеснен съм за теб!
- Няма за какво да се притесняваш! – черните й очи го гледаха с празна безчувственост, която го подразни, но бяха толкова красиви, че не можеше да им се сърди.
Бялата й кожа котрастираше силно с тъмния фон на коста и униформата й. Леките кръгове под очите й му подсказаха колкое уморена, а устните й говореха нещо, което той не чуваше, бе прекалено унесен в красотата й.
- Ти изобщо слушаш ли ме?! – попита момичето, но не получи отговор. – Ох, все едно!
Тя махна с ръка и се обърна да продължи напред. Амброас не мислеше какво прави, всичките му действия се ръководеха единствено от необяснима нужда и желание, които не можеше да контролира. Дръпна Джен рязко към себе си, обгръщайки талията й. Топлият й дъх помислва лицето му и устните им се сляха, отдавайки ги на блаженството от емоции. Всичко трая само няколко секунди, но за Амброас сякаш бе цяла прекрасна вечност, която не искаше да свършва. Двамата стоя един пред друг и се опитваха да си обяснят изминалия момент чрез погледа на другия.
- Трябва да тръгвам! – каза Джен, рвъщайки ги към реалността, цялата бе почервеняла от вълнение.
- Аха.. – глупаво кимна Амброас, преди да се опомни. – Да, да! Добре! Върви! Не искам да те задържам!
- Чао! – каза момичето и едва сдържа смеха си, изглежда не бе единствената смутена.
Момчето се облегна на стената, докосваше ту устните си, ту предполагаемото си сърце, което туптеше като лудо, и се опитваше да разбере какво се случи с него преди малко.Още от събуждането му като ангел той бе учен, че неговият вид няма сърце и всичко е единствено здрав разум и инстинкти.
- Чувствата са за хората, на които помагаме!” – постоянно му повтаряше отговорникът, когато Амброас се отпуснеше и показваше емоции.
- На мен ми харесва да бъда обичан! – мърмореше малкият ангел и често го дърпаха за крилата.
- Не очаквай подобни нисши чувства от ангел, невъзпитано дете! – караха му се другите. – Ние сме висши същества и не можем да се принизяваме до нивото на хората. Запомни това!
Амброас така и не успя да ги разбере. Всички казваха това, а тайно в мислите си се възхищаваха и завиждаха за тази способност. Той ясно виждаше мислите им, но не посмя да спори с тях, бе прекалено млад и незначителен в йерархията тогава, а след като се издигна, спря да го вълнуват емоциите и любовта, просто се примири със законите и запази в тайна способността си да чете мислите на всички. Сега нещата стояха по друг начин. Амброас отново си припомни детските игри и чувствата, бушуващи тогава в него, но заедно с тях и спомена за погледите на другите ангели и техните мисли, които го нараняваха. Той бе смятан за грешка на Майката и бе започнал да се пита защо въобще бе създаден. Сега се радваше, че бе избраният и поне за малко щеше да вкуси от човешкия живот, който така силно желаеше всички тези години...
Дженифер вървеше като пияна към градината. Цялото й тяло пулсираше от вълнение, емоцийте й бушуваха и ускораваха пулса на сърцето й. Тик-такането бе изчезнало, но топлината от чувствата бе някак далечна, сякаш на една ръка разстояние. Тя игнорира тази подробност и се остави на опианяващите чувства да я завлекат в света на мечтите. Спря да мисли за ангелите и за тайните около себе си, единствено мисълта за изминалите няколко мига я вълнуваха.
Джен намери Рамон да чисти тревата от една саксия, облечен в широк син гащеризон, който го правеше изключително смешен.
- Добър ден! – посдрави го тя.
- О, здравей! Ти дойде!
- Разбира се! Нима се съмняваше?
- Вероятно. – призна момчето.
- Казвай с какво да помагам!
- Мм.. трябва да се изчисти фонтана и тревата от саксийте. Ако искаш ти е заеми с плевенето.
- Не, не.. предпочитам фонтана! – категорично каза тя. – Само ми дай подходящи дрехи!
- Разбира се! – Рамон извади още един гащеризон и ръкавици от плика до тях. – Ето, заповядай! Може да се преоблечеш сад онези храсти, никой няма да те види.
- Добре, мерси!
Момчето остана леко изненадано от красотата на откритото й лице, което до сега винаги бе скрито зад стена от коса, а широкия гащеризон добави към усмивката й приятна сладникавост. Джен бе прекалено разсеяна, за да забележи погледа му и се зае със своята част от задълженията.
- Това от колко века не е чистено?! – възмути се тя, изваждайки глямо количество кал и водорасли.
- Вероятно от 100.
- Ако не и повече! Отвратително е! Какво се правили предишните дежурни?!
- Нали знаеш, никой не иска да се захване с мръснта работа, а ако си счупят някой нокът?!
- А не има и по-лошо! А ми ако случайно някоя жаба им изкочи насреща?! – двамата се разсмяха. – Сериозно, защо не е чистена градината?
- От както направиха новата градина почти никой не идва тук и дежурните я пропускат от листа със задължения.
- Тогава ти защо се захвана?
- Тантри ме накара! – недоволно измърмори той.
- Разбирам! Тя е строгичка!
- Строгичка?! Ти шегуваш ли се! Това е училищния Цербер! Побиват ме тръпки само като я видя!
- Е, не е чак толкова лоша! Просто й покажи, че от теб става човек и тя ще смекчи тона.
- Не вярвам!
- Веднъж докато тичах нанякъде, вече не помня, се блъснах в нея и паднах. Бях си одраскала лактите и тя веднага ме заведе при лекаря. Държа се много мило и дори поговорихме, но преди това ми се скара за тичането. – разказа Дженифер.
- Да можех и аз да кажа това! – въздъхна Рамон. – Ако се блъсна в нея и се нараня дали и към мен ще стане добра?
- Говориш глупости! – засмя се тя.
- Да, май нещо такова се получи... Какво правеше днес в библиотеката?
- Искам да науча нещо повече за ангелите. – сподели тя след кратко колебание.
- Ангелите? Защо?
- Просто любопитство. – излъга го тя.
- Предполагам не си намерила нищо полезно.
- Да... в нашата библиотека няма нищо друго освен блудкави легенди и предания.
- Намерих в списъка с книги резюмето на една енциклопедия, но не я намерих където и да било. Надявах се в нея да намеря нещо повече. – сподели Рамон.
- Защо се интересуваш от ангелите?
- Нищо конкретно! – той извърна поглед в страни.
- Не ти вярвам! – Джен веднага усети лъжата, той не бе добър в това. – Ако не ти се говори няма проблем!
Рамон реши да замълчи и двамата спокойно продължиха работата си без да разговарят, но след няколко минути мълчание той реши да сподели, не можеше да държи в себе си нещата, които го тревожеха:
- Притеснявам се за сестра ми... Напоследък се държи странно. От седмица насам избягва приятелите си и мен дори. Миналата събота, когато бяхме у дома я чух да пищи, сякаш нещо я болеше. Когато отидох в стаята й тя се гърчеше в леглото си и плачеше. Попитах я какво е станало и тя каза, че са ангели, но нищо повече... Предполагам знаеш как попринцип тя е тази, която тича след мен и търси внимание, а сега дори когато аз отида при нея тя бърза да ме отпрати. Не разбирам какво става, а тя не говори!
- Ще имаш ли нещо против да ми помогнеш да открия информацията за едни ученици? – попита Дженифер, осенена от една неприятна мисъл.
Все още не бе дочела дневника на Маргьорит, но случващото се сДжанет много наподобяваше поведението на Натали. Нима всичко това в дневника бе действителна случка?! За Джен все още звучеше като приказка, но при положение, че странен глас посещаваше главата й, това вече й се струваше напълно възможно.
- За кого става на въпрос? – очуди се Рамон и се почувства обиден от проявеното невнимание от страна на Джен.
- Две момчета и две момичета ученици в Академията от преди петнадесет години. Ти си един от “Звезда” и имаш достъп до архивите, нали?
- Да, но защо ти е тази информация?
- Ще ти кажа, когато ми донесеш информацията и се уверя, че всичко това не е просто плод на моето въображение, до тогава не искам да пълня и твоята глава с небивалици!
- Нима искаш да кажеш, че тези хора имат нещо общо със сетра ми?
- Може би, а може и да е просто нервност, скоро ще имаме изпити. – тя веднага му предложи по-вероятно решение, за да разсее посетите съмнение. – Не ти ли звучи абсурдно да има ангели и други такива неща?!
- Да, права си! – логически се съгласи Рамон, но продължи да мисли за други варианти, колкото и абсурдни да звучаха за научната му натура.
Двамата се унесоха в собствените си светове от мисли и колебаниа. Бяха объркани и наранени. Колкото повече Джен мислеше за случващото се около нея, толкова по-бързо тиктакането се завърна в гърдите й и тя отново спря да чувства. Всече нямаше и помен от целувката с Амброас, тя дори не мислеше за него. Той от своя страна не можеше да я изкара от главата си, дори, когато видя Натали да върви притеснена нанякъде и я последва.