автор: lioni

Навън е нощ тъй тиха,изпъстрена с безброй звезди,
които бляскат като диаманти.
Но там е и луната-свидетелка на толкова съдби...
Дали тя вижда момичето,което я гледа с мъка
и със стичащи се по лицето и сълзи.
Момичето,което до вчера гледаше уверено в живота,
с очи изпълнени с любов.
Очи,които вече са безизразни,
те просто вече не блестят...
Проблясват само,когато пълни те са със сълзи-горчиви и неспиращи.
Усещта ли луната как страда то и колко тягостна за него е нощта.
Нощта тъй дълга,тъжна и самотна,
изпълнена със спомени...
Тез спомени -тъй пресни и разкъсващи.
Разкъсващи душата на момичето.
Но тези спомени са и красиви,
изпълнени със нежност и любов,
болезнени и живи.
И в тези спомени е той-МОМЧЕТО...
Момчето-нейната любов!!!
Нейното най-красиво и нежно,обичащо и страстно,
на което тя падари душата си.
А то и даде толкова любов...
И нежност,обич и закрила.
Надежди,планове,мечти,
красиви блянове.
Но свърши всичко...
Момчето вече си отиде,

пое към своя нов живот.
Но тя не иска и не може да приеме че го губи.
Но тя го е изгубила...
Душата и е празна вече,
сърцето и горящо е от болката.
Съзнанието-мътно и безпътно,
изпълнено с красиви спомени.
Те само и останаха...
Луната става все по-тъжна,
но само през очите на момичето.
Очи,които бавно се затварят и там настъпва тъмнина.
Но ето го момчето,
отваря бавно то вратата
и лъхва я отново любовта му.
Не казва нищто-тук нямат място думите.
То нежно се навежда и целува устните и,гали косите и,
а тя се гушва в него на мига.
И те усещат топлотата си,желанието на душата и плътта.
И те се сливат във едно,
и те се любят тъй нежно,искащо и страстно,
забравили за миг света.
Защото той за тях не съществува...
И те се любят дълго,всеотдайно,
не мислещи,а чувстващи...
И ето идва и екстаза ,
тъй силен,чувсвен и щастлив...
Но те остават сляти още във едно.
Прегърнати ,с пулсиращи сърца,обляти с топлота.
Лежат и гледат се със обич,
с очи блестящи и говорещи.
Момичето се събуди с усмивка на уста
и грейнало лице.
Отваряйки очите си видя тя празната половина
на леглото си.
И осъзна,че всичко е било сън.
Сън красив и нереален ...
Защо?! Тя силно изкрещя.
Тя все още виждаше очите му,
красиви,топли,нежни и любящи.
Но в неговите вече не беше тя...
Навън е ден и няма я луната,
таз няма спътница в нощта.
Момичето става и гледа през прозореца....
То вижда слънцето,което е изгряло.
Но то не може да я стопли,
а само се оглежда във очите и,
които пак блестят от бликналите и сълзи.
Момичето не гледа вече слънцето,
а гледа пътя побелял от сняг.
Сняг ,който искри и се топи,
тъй както се толи сърцето и,
и се превръща в киша,
каквато вече е душата и.
Тя гледа пътя,чакайки момчето...
Но то не идва...
Няма и да дойде...
Момичето пак ляга на леглото,
тъй искащо отново да заспи...