автор: apostola

От слънцето ми лъч се спусна
и право в мене се заби.
Сърце ми ритъм го напусна.
За кратко свят ми се зави.

С присвитите очи поглеждам
ногоре в светлото небе.
Прозрачна сянка аз съглеждам-
на мъжка фигура да бе.

И тази сянка приближава
към разтуптяното сърце.
А тялото се нажежава,
треперят моите ръце.

И в сянката на лъч небесен
на татко образа познах.
И тъй-над мене той надвесен,
душата чиста му съзнах.

И с длан погали ми челото.
Усмихна ми се със очи.
Побая ми и срещу злото,
и стана слънчеви лъчи.