Може би съм само вричане
в нещо, като че без име.
Ту обличам, ту събличам
чувства, воля, относимост...
Странно е, че оцелявам,
а обръщам се в раздяла.
И след тишината, празна,
пак събуждам се. Не цяла.
Този свят абсурдно малък,
тесен, тъжен, непривичен,
за глада ми дребен залък е.
Заместител на обичане.