автор: dred

Мартин се надигна с мъка от калната земя. Дъждът продължаваше да се лее от катранено-черното небе напълно безразличен към цялото опустошение. Мартин
се изправи и целия свят се олюля около него. Свлече се на коляно, свитият ми на ледено кълбо стомах се сгърчи и повърна в локвата. Изтри уста и с насълзени очи се надигна отново. Дъждът се лееше от самото начало на нощта сякаш държеше да види смъртта на всеки един от седмината. Бледият диск на луната се опитваше да пробие пелената от черните облаци като че ли и тя самата искаше да надникне, за да види и какво се случва в изоставения къмпинг на самия бряг на морето.
С пъшкане Мартин тръгна към обгорените и изкривени остатъци от микробуса. Мокрите му маратонки жвакаха в локвите, но той не обърна никакво внимание. Кафявите му очи бях впити в жалките останки от колата. Дъждът съскаше, докосвайки нагорещеният метал и няколко пламъчета, играещи над разбития двигател осветяваха обгореното до неузнаваемост тяло, което все още стоеше зад жалките остатъци от волана.
В колата има бомба!!!
Не беше чула вика му. Искаше само да се махне оттук. Можеше ли да я обвинява? В къмпинга вече бяха загинали петима души, а тя не искаше да е шестата жертва на убиецът, който ги избиваше един по един. Но това вече нямаше никакво значение, защото остана само той. А до изгрев слънце имаше толкова много време.
...никой няма да доживее да види изгрева...
Мартин обърна гръб на останките от колата и бавно тръгна към офис-сградата, влачейки крака през калния път. Зад него взривения автомобил тихо съскаше, а игривите пламъчета, които хвърляха мътна жълтеникава светлина, бавно загасваха под неумолимия натиск на леещия се дъжд. Бутна вратата и прекрачи прага. Дори не си направи труда да се огледа. Генераторът работеше и холът се осветяваше от две мътни жълти крушки. Но дори и да го бе направил какво от това. Нали само той беше останал. Какъв смисъл имаше? Заедно седем души не бяха успели да го спрат, а сега, когато остана сам...
Мина покрай отдавна неработещата рецепция потънала в прах, който никой не си бе направил труда да забърше през краткия им престой тук и тръгна по тесния коридор. Той го отведе до тясна врата, зад която беше малката задна стая, използвана за килия. Мартин натисна дръжката, но тя не се отвори. Засмя се нервно. Беше забравил ключа. Завъртя го и масивната брава, която пречеше на пленника да избяга, изщрака шумно. Дръпна старото резе, разсеяно избърса влагата по пръстите си и бутна вратата. Мисълта, че освен него има и друго все още живо същество в стария къмпинг го накара да се почувства малко по-добре. Все още имаше надежда да се махне от това прокълнато място, което вече се беше превърнало в гробница за най-добрите му приятели и за жената, която обичаше.
А всичко започна толкова добре...

-Да вдигнем тост-каза Виолета, вдигайки чашата си със шампанско.
Бутилката стоеше в пластмасовата кофичка за пясък сега пълна с лед. Около масата в просторната кухня на някогашната офис-сграда, заобиколена от двадесетина отдавна необитаеми бунгала, стояха всички те- седем души, които полицията наричаше банда, но те определяха себе си като семейство.
-За какво?-попита Мартин и Виолета игриво го сръга в ребрата.
Другите петима за разсмяха, стискайки в ръце пластмасовите си чашки със шампанско. Мартин и Виолета вече не се опитваха да крият чувствата, които изпитваха един към друг.
-За нас-тя се засмя.-И за парите, които ще получим от дядката!
Всички около масата избухнаха в смях. Надигнаха чашите и отпиха. Виолета взе бутилката и отново ги напълни. Всичко вървеше просто прекрасно. Тримесечните усилия на групата най-после бяха дали плодове. Възрастният пленник, който бяха отвлекли вчера, докато кротко се разхождаше из градския парк, стоеше вързан в малката стаичка в задната част на офис-сградата на изоставения къмпинг, който използваха за лагер. Вече се бяха обадили на ужасената му дъщеря и откупа бе уреден. Трябваше само да го вземат и старецът щеше да се прибере жив и здрав у дома. Дъщерята се оказа удивително благоразумен човек и човекът в полицията на когото плащаха щедро да ги информира за действията на колегите си им предаде, че всичко е наред.
Всичко вървеше просто прекрасно.
-Шишко!-каза Мартин, отпивайки от шампанското си.-Кога ще прибереш парите?
Димитър, когото всички наричаха Шишкото, почеса голия си космат корем, който се подаваше през разкопчаната риза, отпи от своята чаша и се уригна. Виолета погледна Мартин и той видя в очите ѝ едновременно смях и отвращение. Все още свикваха с маниерите на новия си партньор. Предишния член на групата, когото наричаха Плъха им бе оставил едно кратко съобщение за сбогом и след това изчезна вдън земя. Наложи се бързо да му намерят заместник и Шишкото беше единственият кандидат. Маниерите му бяха ужасни, начинът на обличане отвратителен, но можеше да му се има доверие. Не, че за Мартин и Виолета имаше някакво значение-това беше последния им удар, след който щяха да се пенсионират.
Дебелият мъж примлясна, сръбна си още една щедра глътка от скъпото шампанско и едва тогава погледна към Мартин:
-Сичко съм уредил, шефе. Мациту вече и инструктиръну и требе само да остаи парити.
-Нали...-започна Виолета, но Димитър я прекъсна.
-Спукойно, ма! Сичко си е окей! Да не съм някъф фанат от улицата?
Виолета погледна Мартин. В очите ѝ нямаше гняв, а само смях. Шишкото наистина беше отвратителен, но все пак бе прав за едно-наистина не е хванат от улицата. Вече на три пъти беше взимал откупите и на два пъти се измъкна изпод носа на полицията. Това му беше работата и той си я вършеше наистина добре.
-Споко, Митак! Остави момичето, още свиква с теб-Мартин се усмихна, опитвайки се да сдържи напиращия смях.
-Ко има да ми свиква?-наежи се Димитър и довършвайки на един дъх шампанското си.- Аз да не съм няква манджа, че да ми свиква?
Виолета остави чашата си и бързо излезе от кухнята. Мартин я последва и я вида облегната на старата прашасала рецепция, намираща се точно срещу входната врата, да се превива в беззвучен смях. Той с усмивка я изчака да се овладее. Тя изтри насълзените си от смеха сиви очи и го погледна.
-Така и не можах да разбера този от къде го изкопа?
Мартин сви рамене с усмивка:
-След като Плъха се покри трябваше да действам бързо-той се приближи до нея и взе ръцете ѝ в своите.-Знам, че се държи като абсолютен кретен, но трябва да го изтраеш поне още ден. Ще можеш ли?
-Ще стисна зъби-тя му намигна и двамата се засмяха.-Наистина ли е толкова добър, колкото...
-Добър е-прекъсна я Мартин.-Е, не колкото Плъха, но все пак ще свърши работа. След това честно казано не ми пука. Аз се пенсионирам!
-И аз.
-Много си готина за пенсионерка.
-Е, и ти не си лош...
Тиха прокашляне ги накара да се обърнат. Георги-висок и слаб като клечка мъж, стоеше на прага на кухнята.
-Не искам да ви прекъсвам, но Шишкото ще тръгва за парите.
Мартин кимна и Георги се върна в кухнята. Той погледна приятелката си.
-Готова ли си?
-Щом е за последен път-винаги. След това ще отида на някое слънчево място и няма да мръдна от там.
-А мен ще ме вземеш ли?
-Че кой иначе ще ми носи коктейлите?
Двамата се засмяха и Виолета тръгна към кухнята следван от Мартин. Той игриво я плесна по задник, а тя изписка и го шляпна по ръката. Когато влязоха в кухнята, където петимата мъже вече бяха довършили бутилката с шампанско лицата и на двамата бяха сериозни и спокойни.
Забавленията бяха приключили. Сега трябваше да свършат малко работа.
-Добре-Мартин огледа петимата мъже един по един.-Правели сме го и друг път, така че всеки си знае задачите. Димитър ще вземе парите, както сме се уговорили и продължаваме по план. Никакви отклонения, никакви самоинициативи. Ако се справим както трябва- ще имаме страшно много пари за харчене. Ако се издъним ще прекараме доста време в затвора. Въпроси?
Всички поклатиха глава и измънкаха по едно тихо „не“.
-Добре , тогава-Мартин плесна с ръце.-Да се захващаме. Митко...
Димитър стана от стола си с пъшкане.
-Аз ши тръгвам. Кат зема парите веднага ши съ убадя. Ако ни звънна ду полунощ...
-Всички си обираме крушите-подхвърли Петър и всички се усмихнаха.
-В общи линии е така-Мартин кимна.-Да се надяваме, че няма да се стига до там, но ако нещата загрубеят трябва да сме готови. Нали, господа?
Всички кимнаха.
-Е, хайде!!!
Димитър се сепна и тръгна към вратата с изненадваща за килограмите му пъргавина. Мартин и Виолета го настигнаха тъкмо, когато отваряше външната врата. Лекият дъжд нахлу в коридора и закапа по прашното дюшеме, в което обувките им бяха направили пътечка. Няколко студени капки опръскаха лицето на Виолета и тя потрепери. Беше началото на май месец и късната пролет си личеше. Дъждът беше ледено студен и се лееше от черното небе с някакво странно упорство вече щял следобед и според прогнозата щеше да продължи и през нощта. Бледия диск на луната се опитваше да пробие купола от облаци, но напразно.
-Не ти завиждам, Митак!-подхвърли Виолета, гледайки леещия се дъжд.
Навън беше тъмно, но крушката над вратата работеше и осветяваше част от напукания паркинг. Едрите капки се разбиваха в образувалите се локвите с тихо шумолене.
Пълния мъж почеса голия си корем и само сви рамене.
-Ни съм от захар, тъй чи ми пука на...
-Митак- прекъсна го Мартин преди да е изръсил поредната мръсотия.-Знаеш какво...
-Знам бе, мъжки! Споко! Не ми е за пръф път.
Мартин кимна. Димитър се прегърби, вдигна ризата си над главата и се затича към раздрънкания форд ескорт паркиран на паркинга само на няколко метра от тях. Отключи вратата, отвори я и се напъха в купето със сумтене, което двамата можеха да чуят чак от местата си. За миг цялата кола се разтърси, докато се наместваше на мястото си, двигателят изръмжа и фаровете окъпаха фасадата на офис-сградата с ярка жълтеникава светлина. Фордът даде назад и излезе от паркинга, нагазвайки в калта отвъд. Задните гуми се завъртяха, пръски захвърчаха назад и колата много бавно се плъзна по разкаляния черен път. Червените стопове на колата се стопиха в мрака.
Виолета въздъхна:
-Най-после!
-Толкова ли не можеше да го търпиш?-полюбопитства Мартин.
-Ти въобще поглеждал ли си го??? Толкова е... толкова е...-тя се запъна за момент.
-Космат?
-Това е само част от проблема.
-И очевидно не го изчерпва.
Виолета поклати глава и се отдръпна от прага на вратата. Студените дъждовни капки бяха накарали кожата ѝ да настръхне. Мартин затвори вратата и я последва. Виолета понечи да се върне в кухнята при другите, но Мартин я сграбчи за китката и я дръпна към себе си.
-Какво ще кажеш да се качим горе?
-Марти-...успя да каже само Виолета и бузите ѝ пламнаха от смущение.
-Стига де, всички знаят какво става-той нахално погледна към гърдите ѝ.-Все пак сме големи хора. Защо ни е да се крием?
-Например заради благоприличието-каза тя и въздъхна от удоволствие, когато ръцете му плъзнаха по тялото ѝ.
-Ние спазваме благоприличие-измърмори той и я целуна.
Устните ѝ бяха топли, меки и имаха вкус на череши и дори след толкова време не можеше да им се насити.
-Личи си-измърка тя и го задърпа по стълбището, което водеше към втория етаж.
Мартин я последва нагоре. Паянтовите дървени стъпала скърцаха под краката им, но те не обърнаха внимание. Мартин, който беше идвал в този къмпинг като дете заедно с родителите си, помнеше отлично, че още тогава при всяка стъпка стълбите скърцаха така сякаш ще се разпаднат всеки миг.
Когато стигнаха на тясната площадка на втория етаж Мартин вдигна Виолета на ръце. Тя избухна в детски кикот и махайки с крака във въздуха той я понесе по тесния коридор, който ги отведе в единствената обитаема стая на този етаж. Мартин отвори вратата с крак и хвърли Виолета на голямото и старо като самия къмпинг легло, на което преди 20 години беше спал самия управител. Стаята беше мръсна, с паяжини по ъглите, но никой не се интересуваше от това. Мартин скочи на леглото и Виолета впи ухаещите си на череши устни в неговите, а уверените ѝ пръсти се плъзнаха по копчетата на станалата ненужна риза.
Времето спря. Навън дъждът продължаваше да се лее, облаците се сгъстяваха със всеки миг, карайки бледия лунен диск да изчезне. Двадесетте малки бунгала бяха наобиколили голямата офис-сграда, чиито прозорци светеха, като малки деца, които се страхуват от тъмното. Всички до едно бяха тъмни и отдавна изоставени. Дъждът бавно, но упорито превръщаше спечената пръст в кално блато. Море, което със всеки повей на вятъра, протягаше вълните си, опитвайки се да стигне до малките къщички, беше катранено-черно. Тихите плясъци на разбиващата в пясъчната ивица солена вода се заглушаваше от шумоленето на дъжда. Гората, която бе притиснала къмпинга от другата страна, сякаш опитвайки се да избута дървените бунгала в тъмните води на морето, бе притихнала и приличаше на плътна стена от хладен мрак, който вятърът тихо полюляваше.
На втория етаж на единствената сграда в къмпинга, в която все още имаше живот, в голямото легло насред старата спалня Мартин и Виолета спяха прегърнати и сънуваха...
-БОЖЕ ГОСПОДИ!!!
Мартин стреснато вдигна глава от възглавницата. Виолета се размърда, измънка тихо и се обърна на другата страна, притискайки топлото си голо тяло в него.
-ГОШО...БОЖИЧКО МИЛИ!!! ВАНКА, ПЕШО... ЕЛАТЕ БЪРЗО!!!
Тропотът на крака и воят на скърцащото стълбище накараха Мартин да се надигне. Свали голите си крака на пода, където бяха захвърлени дрехите му. Виолета се размърда на мястото си, изстена тихо и утихна пъхнала длани под зачервената си буза.
-ПРЕСВЕТИ БОЖЕ... КАКВО Е ТОВА...ДЯВОЛИТЕ ДА ГО ВЗЕМАТ... ВИДЯ ЛИ КОЙ... МАМИЦАТА МУ!!!
Уплашените възклицания идваха от етажа, някъде от другата страна на коридора, където бяха баните и тоалетните. Мартин пъхна босите си крака в маратонките и започна да събира разпилените по пода дрехи. Дъските заскърцаха под краката и Виолета отвори очи, мръщейки се. Примижи срещу все още светещата крушка и измърмори тихо:
-Какво има?
-Не, знам-измърмори Мартин, намятайки ризата си.-Но нещо май е станало.
-Какво...-започна Виолета, но той вече беше излязъл навън.
Тя изпъшка сърдито и се отпусна на леглото с въздишка на досада. Стисна очи, но крушката продължаваше да свети и я дразнеше. Леглото понамирисваше малко на мухъл, но въпреки това беше топло и много удобно. Скърцаше ужасно, когато те... тя се усмихна. Определено можеше да свикне на такъв живот. Майка ѝ постоянно врънкаше за това, че напусна университета навремето, че е сама, че не като сестра си... но определено щеше да престане веднъж завинаги, когато заведе Мартин при нея. Млад, красив и много скоро- богат той определено щеше да затвори не само нейната уста, но и тази на досадната по-малка сестра, която...
-БОЖЕ МИЛИ!!! КАКВО Е СТАНАЛО ТУК, ЗА БОГА???
Виолета подскочи. Гласът на Мартин приглушен, но все пак неговия. Звучеше някак... уплашено. Тя свали босите си крака на пода и бързо започна да събира разпилените си по земята дрехи. Обу си бикините, непохватно си сложи сутиена, одрасквайки се с пластмасовата закопчалка, бързи нахлузи джинсите си и се напъха в блузката си. Грабна късите си спортни чорапки, набута ги в джоба си и обу маратонките си без да връзва връвките. Излезе от стаята, сресвайки с пръсти разрошената си кестенява коса.
На прага почти се сблъска в Павел. Ниския, широкоплещест мъж със смачкани в десетките състезания по свободна борба уши, който винаги си играеше с джобния си нож, беше блед като платно. Виолета го бе виждала уплашен само веднъж преди почти година, когато се наложи онова момиченце да го...
-Виле! Мартин те вика!
-Какво е станало?
-Гошо...-той преглътна тежко.-Ужасно е!
Виолета последва Павел. В другия край на коридора, точно срещу самото стълбище имаше две врати, които водеха към общите бани и тоалетни. Дясната, на която все още стоеше пластмасова фигурка на човече под душ, зееше отворена. Павел се вмъкна вътре и Виолета го последва. Видя Мартин, Петър и Иван, а на пода между тях...
-О, Господи-изстена тя и закри уста с длан.
Банята беше малка. Нямаше отделни кабинки, а само една обща с четири отдавна ръждясали душа, които по някаква неизвестна причина се още работеха. Подът и стените бяха покрити с грозни бледо сини плочки, толкова стари, че някои се бяха отлепили и под тях се виждаха сивите петна древен цимент. Във въздуха се носеше миризмата на старо, влага и още нещо.
Виолета плахо се приближи, а Иван и Петър се дръпнаха встрани, за да ѝ направят място. Георги лежеше там на пода, подпрял гръб на стената, чисто гол и мъртъв. Беше облегнал брадичка на голите си космати гърди сякаш се опитваше да подремне малко. Кафявите му очи бяха широко отворени, а стъкления му поглед впит в нищото. Тъмно-червената, почти черна кръв, бе засъхнали по голите му гърди. Около прерязаната му шия му все още беше омотана металната струна с две удобни дървени дръжки за хващане.
-Гарота-измърмори Мартин, гледайки голия труп.-Убил го е, докато се е къпал.
Посочи с поглед търкалящия се на пода сапун, а после и към дрехите прилежно окачени на старата закачалка до вратата.
Виолета преглътна в усилие. Миризмата на кръв караше стомахът ѝ да се свива.
-Какво е онова черното...-попита тя, но не довърши.
На гърдите на Георги имаше малък черен предмет внимателно увит в найлонче и залепен с широка лента тиксо. Кръвта по него беше засъхнала, образувайки черна коричка.
-Не, знам-измърмори Мартин.-Прилича ми на...
Той отиде до окачените на закачалката дрехи, взе бялата тениска, по която все още личаха петна от пот, уви я около ръката си, затаи дъх и се надвеси над трупа. Внимателно стисна малкия предмет и откъсна тиксото. По него останаха останаха снопче косми и Виолета извърна глава, когато чу зловещия звук. Мартин, все още затаил дъх, разтърси окървавеното найлонче и на плочките изтрака малка радиостанция. Мартин повдигна вежди учудено.
-Какво по дяво...
-Добър вечер, дами и господа.
-Божичко-извика Мартин и отскочи назад.
Падна по гръб на плочките и се блъсна в краката на Виолета. Тя го хвана за ръката и му помогна да се изправи. Всички впериха поглед във внезапно оживялата малка радиостанция, на чийто корпус със сребристи букви пишеше „моторола“.
-Ще ви помоля да вземете тази радиостанция, господин Стоев и да натиснете малкото копче. Опасявам се, че трябва да проведен кратък, но много интересен разговор, който ви уверявам ще се отрази сериозно на бъдещето ви.
Виолета погледна Мартин въпросително. Той се обърна към Иван, Петър и Павел, които стояха зад тях и гледаха втренчено малкото парче пластмаса, от което бе прозвучало странния мъжки глас. Напълно бяха забравили за окървавения труп, който лежеше на пода, удавен в кръв. Пристъпи напреди и внимателно взе радиостанцията от пода сякаш се страхуваше, че може да го ухапе. Повъртя я в ръце и бавно натисна копчето.
-Кой си ти?
-В момента това няма никакво значение, господин Стоев. Много по-важно е кои сте вие!
Мартин откъсна очи от окървавения труп на Георги и погледна към пода.
-Защо го направи? Защо го уби...
-О, много скоро ще разберете, господин Стоев-мъжът се разсмя тихо.-Ще кажа лично на вас, обещавам ви! Но да се върнем към големия въпрос-кои сте вие?
-Предприемчиви бизнесмени.
От радиостанцията отново се разнесе смях-тих, спокоен и ужасяващ.
-Добро определение, господин Стоев, много поетично, но и много неточно. Вие, дами и господа, се занимавате с отвличания и през последните 4 години сте похитили точно 19 души като 18 от тях сте освободили след предаването на откуп. Дори в момента държите един човек.
-Кажи ми нещо, което не знам.
-Искате да ви кажа нещо, което не знаете?-Мъжът отново се разсмя.-Добре тогава. Вие ще умрете! Ще убия всеки един от вас и никой...повярвайте ми... никой няма да доживее да види изгрева!
Мартин се обърна и срещна погледа на Виолета. Хубавите ѝ сиви очи бяха широко отворени и пълни с ужас. Плъзна поглед по лицата на тримата мъже, но видя едно и също- страх.
-Ти си луд!-каза той в микрофона и не позна гласа си.
-Може би, но в момента това няма никакво значение.
-Защо го правиш... какво сме ти...
-О-мъжът се засмя леко.-Ще разберете, господин Стоев. Обещавам ви. Но ето нещо, което искам да чуете всички вие. Тази вечер ще поиграем една игра, която ще наречем „оцеляване“. Вашата задача ще е... както и сами се досещате... да доживеете изгрева, а моята- да не ви го позволя. Победата в това малко предизвикателство значи живот, а загубата... е, предполагам и сами се досещате. Надявам се да приемете това толкова сериозно, колкото го приемам и аз самия. Ако си мислете, че се шегувам моля погледнете на пода пред вас. Вашият приятел Георги пръв разбра, че нямам чувство са хумор... за негово съжаление прекалено късно. Но вие няма от какво да се притеснявате- все още сте живи и пред вас стои малката вероятност да се измъкнете от тук. Така че на ваше място бих взел много насериозно това което се случва. А сега ви казвам чао, но ви уверявам, че пак ще се чуем... и видим със всеки един от вас очи в очи.
Радиостанцията тихо изпука и настъпи тишина.
-Ало!!! Чуваш ли???-Мартин натисна бутона, но не последва отговор.-Има ли някой там???
-Марти-гласът на Виолета го накара да откъсне очи от радиостанцията. Обърна се и видя пребледнялото ѝ лице-Какво ще правим?
Той погледна към голия и окървавен труп на Георги. Извърна очи и си пое дъх.
-Първо ще се махнем от тук, а после ще помислим! Хайде!
Мартин излезе от банята и тримата мъже безмълвно го последваха без да поглеждат към трупът на Георги. Виолета също тръгна след тях, но се спря на прага и се обърна. Георги стоеше подпрян на стената, а окървавената струна, увита около шията му, мътно блестеше на светлината на крушката. Стъкленият му поглед гледаше покритите му с гъсти черни косми слабини с мъртвешко безразличие. Виолета бутна вратата и тя се затвори с тихо скърцане, скривайки кошмарната гледка от погледа ѝ.
-Шишкото е!-изръмжа Мартин влизайки в кухнята.
-Не мисля, че Митко...-започна Петър, клатейки глава, но Павел го прекъсна.
-Мартин е прав, Пешо! Огледай се! Да виждаш оня дебелак тук, а? Обра си крушите тъкмо на време, за да ни остави в ръцете на оня шибан психар дето...
-Някой иска ли сладолед-попита изведнъж Иван, който до сега само бе мълчал.
Тримата мъже го изгледаха учудено.
-Ти сега ли намери да ядеш???
-Ако това ще е последното ми ядене предпочитам то да включва сладолед-той се усмихна мрачно и тръгна към фризера в ъгъла на кухнята.