автор: avloeis

- Дженифер, какво правиш тук? – думите на момчето едва достигнаха до нея. – Дженифер?
- О, Рамон! Здравей! – тя му се усмихна фалшиво.
- Защо си тук? – повтори въпроса си той.
- Исках да се разходя преди часовете! – излъга. – А ти защо си тук?
- Днес съм дежурен. – с неохота каза момчето.
- За тази част ли ти се падна да отговаряш? – съчувствено го погледна тя.
- Мхм..
- Какво трябва да правиш?
- Да почистя градината и да оформя един от храстите.
- И всичко сам ли трябва да го правиш?
- Останалите са разпределени по други части.
- Искаш ли да ти помогна? – учуди го тя с предложението си. – Не ми се стои цял ден в стаята! – той не отговори, което я наведе на мисълта, че му е неприятно. – Остави! Шегивам се!
- Не, не! Съгласен съм! – опомни се Рамон. – Извинявай! Просто се учудих!
- От какво?
- Мислех, че си от лошите! – детински отговори той и предизвика смеха й, който огласи градината.
- О, аз съм от най-лошите! – тя се опита да изкриви лицето си в гротескова гримаса, но усмивката й попречи. – Не знаеше ли, че съм фантома на Академията?!
Двамата, започнаха да се шегуват и смехът отново събуди чувствата у Джен, но една болка прониза гърдите й и тя се сви.
- Джен, добре ли си? – Рамон протегна ръце напред, за да я хване, когато залитна.
- Да, добре съм! – тя бързо се опомни и с фалшива усмивка добави. – Ще се видим след часовете тук, нали?
- Да. Сигурна ли си, че ти няма нищо?
- Даа! Нищо ми няма!
- Въпреки това е добре да отидеш до лекаря!
- Добре! – съгласи се тя, но не мислеше да го стори. – До по-късно! Чао!
- Чао!
Рамон остана в градината, за да направи още една обиколка, след което отиде към класната стая. През цялото време мислеше за Дженифер, която много наподобяваше героинята от книгата, която прочете наскоро. Сестра му бе настояла, че трябва да опита и други жанрове освен криминалните и научните. Първоначално му се стори абсолютна глупост, но благодарение на нея се реши да заговори това момиче. Тя бе подходящ обект за наблюдение към предстоящия му доклад за поведението на учениците в Академията...
- Госпожице Влаомис, картината ви завършена ли е? – попита я господин Джоунсинг, когато я срещна в коридора.
- Да, господине, завърших я!
- Чудесно! Ще можеш ли да я донесеш в кабинета ми?
- Сега ли?
- Да! Ще говоря с госпожа Кикова, за да не ти се кара, ако закъснееш. – усмихна се той.
- Добре, ще отида да я взема. – съгласи се момичето и изтича навън.
Вявърът бе силен и кокът й се разпадна, оставяйки черните й коси да се разпилеят по целия й гръб. Блестяха като черно злато на есенните лъчи накараха три сърца да затуптят в един ритъм.
- “Богиня!” – само с това успяха да свържат красотата й трите момчета.
- “За каква богиня говорите господарю?” – Тикра отново се бе промъкнал в ума на Амброас.
- “Не те засяга!” – ядоса се той. – “Колко пъти да ти казвам да не подслушваш мислите ми?”
- “Извинете, господарю!” – изписука гласчето.
- “Казвай какво искаш!”
- “Пророчеството каза, че е откраднал сърцето на момичето Макрби и Майката настоява да я намерите и заведете при нея.”
- “Какво момиче, Тикра? Ти самия каза, че в семейството няма момичета!”
- “Сгрешил съм, господарю! Имат едно момиче, от което са се отказали и е заличена от регистъра им. Не мога да разбера името й, така че трябва вие сам да разберете чрез братята й. Може именно момичето, което най-малко очаквате, да е избраното!” – последните му думи загубиха пискливостта си и той прозвуча като съвсем друга личност, което стресна момчето.
- “Какво се случва въобще?! Бях изпратен, за да намеря равновесието, а сега трябва да изпълнявам капризите на Пророчеството! Тикра...” – Амброас се сети нещо, но бързо се отказа.
- “Да, господарю?”
- “Не, нищо! Можеш да се върнеш към задълженията си!” – момчето прекъсна връзката и седна на мястото си.
Не можа да се съсредоточи над урока, изцяло бе погълнат от мисли за думите на Тикра. Кое можеше да е това момиче? В главата му изникна името на Дженифер, но той отказа да повярва на това. Мисълта за промяна в гласа на слугата му също се прокрадна в мислите му, но реши за момента да не задълбава в това. Той се съсредоточи в ровенето из мозъците на околните с надеждата да намери информация за момичето, което търсеше онзи проклет бокал..
Господин Джоунсинг потръпна при срещата си с погледа от платното, до този момент не бе виждал толкова ужасяващи очи.
- Сигурна ли сте, че това е красотата на един мъж? – погледна той Дженифер с недоумение.
- Според вас къде се крие красотата на един мъж, господин Джоунсинг? – попита тя на свой ред, думите му я засегнаха.
- Не сте избрала подходящи цветове и жестове, за да подчертаете красота! Това тук по скоро е сила, всяваща страх!
- Нима силата не е красота? – опонираше тя и преподавателят обърна картината към нея, за да види за какво й говореше той. Силна болка за пореден път разкъса съзнанието на момичето и тя падна на колене.
- Дженифер! – уплаши се Джоунсинг и й помогна да седне на стола. – Добре ли сте? – тя не отговори, а бледостта й се засили. – Дженифер!
Не го чуваше. В главата й бе отново така празно като предната вечер, когато тъмнината я прегърна. Тя стоеше сама в мрака и се оглеждаше за изход.
- Колко време ще ме караш да чакам? – един зловещ глас прониза тишината и всичко потръпна в ужас.
- Кой си ти? – нервно попита тя.
- Този на когото принадлежиш! А сега и сърцето ти е при мен!
- Сърцето ми?
- Ела си го вземи, за да не изчезнеш от света на хората.
- Ще стан ангел. – каза тя, но не разбираше смисъла на тези думи, изникнали в главата й от нищото.
- Побързай! Търпението ми се изчерпва! – някак нервно каза гласът, но Джен не го забеляза, защото се озова отново в стаята при господин Джоунсинг.
- Дженифер, добре ли сте? – разтресе я той.
- Да! Нищо ми няма!
- Току що припаднахте и ми казвате, че ви няма нищо?! Ще ви придружа до лекарския кабинет!
- Няма нужда! – тя отблъсна ръцете му. – Вече съм по-добре! Просто ми се зави свят след като тичах. Вечерта имах температура и съм отпаднала. Не се притеснявайте!
- Това е още по-основателна причина да отидете при лекаря! – настоя учителят.
- Сутринта бях при него! – тя повиши глас. – Ще се връщам в час!
Тя излезе от стаята, игнорирайки думите на Джоунсинг. Нова нямаше как да й върне сърцето. Тя сложи ръка на гърдите си, отново туптенето бе заместено от механичното тиктакане, сякаш отброяваше времето, което й оставаше, но Джен не се притесни, нито ядоса, чувствата й бяха изчезнали, тя бе безразлична дори към собствения си живот. Отново се върна към думите си от по рано “Ще стана ангел.” Опитваше се разбере от къде тази идея дойде в главата й, след като не знаеше какво са ангелите, освен че са небесни същества, помагащи на хората. Отиде директно в библиотеката, за да потърси информация, но освен глупави легенди и предания не намери нищо полезно. Дори в отдела със стара литература я остави с неотговорени въпроси. Според преданията ангелите бяха най-чистите и съвършени създания, но какво общо имаше загубата на сърцето й с превръщането в ангел? Колкото и да се опитваше не успя да намери истината.