автор: life_creator

Пристъпи бавно и несигурно към дъската, забол поглед в пода. Сърцето му биеше учестено.
- А сега, ученици, ще имаме честта да чуем варианта на урока, представен ни от Иван – учителката се обърна към дребното момче, което продължаваше да стои с наведена глава.
- На пода нищо не пише!
Няколко ученика се засмяха.
- Тишина, моля!- набитата жена повиши тон. – Е, Иване, езика ли си глътна? Кажи, де!
Момчето продължаваше да мълчи. Гърлото му бе пресъхнало. То преглътна. Учителката рязко се изправи.
- Хайде, няма цял ден само с теб да си губя времето! Има ли нещо в тая твоя куха глава!?
Учениците се размърдаха и почнаха да си шушукат.
- Ще ми отговориш ли? Ти какво, глух ли си? Езика на глухонемите ли да науча?
- Не съм готов за днес. – тихо каза Иван.
- Моля?- учителката се приближи до момчето – Какво каза?
- Не знам урока. – пак тъй тихо отвърна то.
Учителката се вбеси. Хвана ръката му и силно я разтърси
- Гледай ме в очите като говориш! Това е неуважение към хората! Родителите ти не са ли те учили на обноски!?- тя продължаваше да стиска хилавата му ръка. Иван затвори очи. Не чувстваше пръстите си, но не смееше да издаде и звук, защото щеше да стане по-лошо.
Учениците мълчаха. Никой вече не шаваше. Детските лица гледаха ту към изкривеното от яд лице на учителката, ту към мокрите очи на своя съученик.
Накрая жената пусна детето. Погледна го свирепо и през зъби процеди:
- Донеси си бележника! Двойка!
Иван бавно тръгна към чина си. Наведе се и зарови в чантата. Извади смачканата жълта книжка и се отправи към учителката.
- Стига си ми се влачил! И не гледай така страдалчески. Аз съм тази, която трябва да плаче. Как въобще мога да позволявам на идиотчета като вас да ми тровят живота!
Жената издърпа бележника от детската ръка. Сложи очилата на сбръчканото си лице и записа.
Звънецът би. Гробната тишина в стаята се изпълни с глъчка. Затваряне на тетрадки, закопчаване на раници, смях. Сякаш нищо не се бе случило. Иван, нарамил тежката си раницата, излезе от стаята и се затича към изхода на училището. Дишаше учестено, няколко пъти се спъна, дори се блъсна в едно момичетата от по-горните класове, но не спря да тича докато не излезе извън сградата.

До ушите му долетяха думите на момичето:
- Ей, малкият, внимавай къде тичаш! – Боряна, малко ядосана, се обърна към Кристина. – Тия малките, въобще не гледат къде ходят. Само тичат наляво-надясно. Като нищо ще те отнесат!
- О, хайде стига, остави ги да се радват на живото докато могат.- засмяно отвърна другото момиче. Двете се заизкачваха по стълбите.
- Леле, не мога да повярвам, че го е направил! Сериозно ли говориш?- попита Боряна, отваряйки вратата на стаята по френски.
Повечето ученици вече бяха вътре и се суетяха кой къде да седне.
- Хей, Боряна, насам! – едно от момчетата замаха на двете влезли момичета.
Двете се запътиха към средната редица.
- К`во чакате? Сядайте! –подкани ги момчето.
- Тук е заето! – Кристина посочи плика, сложен на единия стол.
- Вече не! – Боряна взе с една ръка раздърпания плик и го метна на пода. – Готово! Е, може да сядаме.
Момчето се изсмя. Кристина въздъхна, остави нещата си на чина и си присъедини към разговора за новия модел GSM, пуснат през февруари тази година. След малко закръглено момиче с лунички влезе в стаята. Приближи се до средната редица. Видя нещата си на пода, а чина, на който преди малко ги бе оставила, зает от две кожени якета, дамска чанта и раница от марков магазин.
- Защо нещата ми са долу?- високо попита тя.
Повечето младежи спряха да си говорят и се втренчиха в късокосото момиче.
- О, сигурно са паднали! – каза мило Боряна. Няколко ученика се изхихикаха Едно високо момче стана и се приближи до Силвия.
- Аз ще ти ги вдигна.
Той се наведе, но нарочно хвана така плика, че като го вдигна от него изпадаха тетрадки и химикалки. Този път всички се изсмяха.
- О, извинявай! – подигравателно каза момчето.
Силвия разбра, че няма смисъл да чака някой да направи нещо, затова сама се наведе и почна да събира разпилените неща. Кръстът й се откри.
- О, я вижте, к`ви готини гащета на сърчица има Сисито!- се провикна някой. Всички почнаха да скандират и да тропат с ръце по чиновете.
- Искаме още! Още! Още!
Момичето веднага се изправи. Душата му пламтеше от обида. Огледа се, а около него всички викаха и тропаха. Всичко почна да му се върти. Искаше да запуши ушите си, да изкрещи “Спрете!”, но нищо не направи. След малко, всички се върнаха към предишните си занимания, като че ли нищо не бе станало. Силвия седна на първия чин, защото само там беше свободно. Отвори тетрадката си и за пореден път започна с ярост да драска черни кръгове по листа. Натискаше толкова силно, че оставяше следи и на долните няколко листа.
Би звънеца, с който се сложи край на голямото междучасие. Учителят влезе и часа започна.

След около 15 минути в стаята влезе мургаво момче, носещо голямата книга със съобщения от дирекцията. След като и поредният клас беше информиран за предстоящата ваканция Красимир излезе от стаята. Преди да бие звънецът, той бе успял да обиколи всички ученически стаи. След петия час излезе навън, защото имаше два свободни.
- Ей, Краси, `айде с нас! Ще ходим да се напием!- подвикнаха му група съученици.
- Не, благодаря! Трябва да се прибирам!- махна им младежа и пресече улицата пред училището.
Включи си уокмена и, клатейки глава в ритъм с новата песен на Linkin Park, се отправи към спирката.
След около половин час автобусът спря и той слезе. Ето че за втори път днес вървеше по улиците на добре познатия квартал, в който живееше.
За малко спря да обърне касетката в уокмена. Изведнъж усети силен удар по тила. Вдигна глава, за да разбере какво става. Видя петима младежи, които го гледаха злобно. Красимир се опита да мине, но те го обградиха.
- Ей, мангал, давай уокмена! – извика с дрезгав глас единият от тях.
Красимир не за пръв път си имаше работа с такива типове. От личен опит знаеше, че ще най-добре да направи това, което искат. Но никак не му се разделяше с уокмена. Беше подарък от приятелката му и много държеше на него.
- Чуваш ли к`во ти казват бе, отрепко!?- изгрухтя най-едрият и силно го удари в корема.
Момчето остана без въздух , но успя да се задържи прав. Трябваше да мисли бързо. Бяха прекалено много, за да ги победи. Беше и сигурен, че като получат това, което искат, пак щяха да го тормозят. Може би, ако се затича, ще успее да избяга. Ясно му беше, че боят няма да му се размине, затова реши да рискува. Макар и малък, съществуваше шанс да успее. Засили се и успя да избута двама от стърчащите му отпред момчета. Затича се с всички сили. Тези обаче още повече се разяриха и хукнаха след него. След броени минути Красимир бе повален със силен удар на земята.
- Мръсен мангал, такъв! Ще бягаш, а! Сега ще видиш какво заслужават боклуци като теб!
Почнаха да го удрят с все сила. Сгърченото тяло на момчето се мърдаше от ритниците. Болката обзе цялото му тяло. Парализира го. Нямаше сили дори да вика. Погледът му се премрежи. Усети вкуса на кръвта стичаща се от лицето му. Устата му се напълни с кал. Не можеше да диша. Яростните викове на мъчителите му ставаха все по-тихи. Накрая престана да чувства. Нима щеше да умре като страхливо куче?

Безмилостният бръснещ вятър разнесе боклуците по улицата. Вестникът на възрастния господин се разпиля и една от страниците му се понесе нагоре във въздуха. Когато вятърът утихна страницата бавно падна на асфалта. Една снежно бяла ръка взе вестника. Млад женски глас прочете “...вчера в един от столичните квартали бе открито замръзналото тяло на деветнайсет годишен ром...”
- Ей, Мила, нали щеше само да го хвърлиш? – русокосото момче внимателно измъкна страницата от замръзналите пръсти на момичето и я хвърли в близката кофа.
- Става ми жал за тези бездомници. Никой не ги е грижа за тях.. Сигурна съм, че дори не ги погребват като хората. – тъжно каза Мила.
- Не се разстройвай толкова. Пък и те сами си виновни за положението. Защо не учат или не работят, а само мързелуват и си мислят коя бабка да ограбят!- Валери я прегърна.
- Може би си прав, но въпреки това е жалко, че има хора, с които животът е толкова несправедлив.
Двамата продължиха да вървят сгушени един в друг. Валери шепнеше нещо в ухото на Мила, а тя се смееше. И така чак докато не спряха пред нейния вход. Момчето я целуна. После пусна лявата й длан, която до сега бе държал. Казаха си няколко несвързани думи и се разделиха. Мила изчака Валери да завие зад ъгъла и чак тогава влезе в сградата. Изкачи се по каменните стълби до петия етаж.
Вратата се отвори и в малкото антре нахлу хладен въздух. Очилата й се запотиха. Не виждаше нищо, но я мързеше да предприеме нещо. Знаеше, че след известно време мъглата пред погледа й ще изчезне. Баща й лежеше на изгорения от цигари диван с крака вдигнати на една малка масичка.
- Къде се мота до сега?- провикна се той.
Мила усети силна миризма на алкохол и цигари. Сърцето й се изпълни със страх.
- Бях на училище. – плахо отвърна тя.
Баща й стана и залитайки се приближи до нея. Имаше сплъстена черна коса и малки тъмни очи, които я пронизваха. Небръснатото му лице се изкриви в грозна гримаса. Той стисна брадичката й толкова силно, че тя извика.
- На училище значи?- гласът му стана дрезгав. – Лъжкиня!- изкрещя той в лицето й, а дъхът на алкохол едва не я задуши. – Класната ти се обади да каже, че имаш седем неизвинени отсъствия!
- Тате...- жално промълви момичето, а очите му се напълниха със сълзи.
- Не ми таткай! – рязко я сряза той. Хвана Мила за ръката и я блъсна. Тя падна на голия под. Хлипането й прерасна в плач. Бащата се приближи до треперещото й тяло и я зашлеви през лицето. Очилата й фръкнаха и при падането едното стъкло се пукана.
- Знам с кого се мотаеш! Ще го убия аз тоя навлек! Само да ми падне в ръчичките! Ще го пречукам!- лицето му се изкриви от гняв.
Мила се тресеше. Закриваше с ръце зачервеното си лицето. Страхът й се замени от омраза.
- Изчезвай от очите ми, уличница такава!- кресна бащата.
Момичето плахо стана и тръгна към стаята си, стискайки зъби и юмруци. Легна на леглото и зарови мокрото си лице във възглавницата. Някъде зад вратата се чуваше хрипав кашлящ глас.

Изпълнени са с болка, омраза и страх. Агресията в тях расте. Това не е краят. Това дори не е началото. Това е продължението на насилието.


Написано февруари 2004 г. (16 г.)