автор: iszaard

Из "Всеобхватният театър", "Метафизика на въображението"

„Преди мисълта” като възможност вълнува всеки по един или друг начин. Защото е ясно, че колкото и да се стараем да бъдем разумни по своя житейски път, пак нещо се обърква и твърде често не постигаме желаните или логично следващи от действията ни резултати.
С други думи на всеки от нас е ясно, че не само разумът определя онова, което се случва, включително и житейския успех. Кое е онова, което макар и необяснимо и на пръв поглед абсолютно неподдаващо се на никаква логика прави нещата и ситуациите особено щастливи, именно защото не са били очаквани от мисълта?!
Както вече споменах системата Таро е повлияла в не малка степен театъра, като особено силно това се усеща в ренесасновата Комедия дел арте. Типичните персонажи, които традиционно присъстват в този чисто импровизационен театър са повече от съотносими към колодата карти, която освен предсказателна, има още и една чисто духовна функция – възможността на всеки човек да познае себе си, своята същност и онези скрити процеси в природата, които задвижват неговите чувства и мисли, за да оформят в крайна сметка паяжината на целия живот.
Няма как да бъде обяснена ясно връзката между театъра и Таро, ако не се върнем отново към корените, а те и в двата случая са в словото, в знака, назоваващ и отъждествяващ се със същността на познатите ни и непознати неща. Достатъчно е да си припомним египетската йероглифна писменост, както и руническите знаци, за да забележим без излишни затруднения, че в тях е ясна основната връзка човек – природа. Човекът в неговите различни проявления и взаимоотношения с околния свят и със самия себе си е в основата на езика първо чрез образа, а след това чрез търпящия все по-силна стилизация знак.
„Плочките на Тот” - основата на Таро, са разгадани и възстановени, интерпретирани въз основа на един много важен ключ – самият човек. Това е онази нула, наречена Глупакът, от която се заражда всичко, от която произлизат останалите отношения - нещо, което е било предмет на размишление за не малко философи (съществува ли изобщо светът извън нашата познавателна способност).
Глупакът – път, наречен от кабалистите огнената интелигентност, е всъщност предшественикът на първата мисъл. Поради това точно значението на картата е толкова трудно за разбиране, защото представлява абсолютното единство, от което могат (но не е задължително) да се проявят всички неща.
Образът на глупака без съмнение вълнува човечеството и това се проявява ясно в митологията, в народното творчество. От гадателските значения на самата карта можем да разберем двузначността на причините за това. От една страна в основата на интереса към този образ стои идеята за това, че подобен човек е като че ли „роден под щастлива звезда” и въпреки своето невежество и глупост, въпреки неадекватността си в ситуацията, в която е поставен, в крайна сметка успява да постигне успех, немислим за разумните. В същото време със стоята негативна страна – прекалена наивност, граничеща с безумие, този образ е и предупредителен знак за общността - племето, народа, от какво трябва да се пази, за какво трябва да внимава, за да не се погуби.
Чудесна илюстрация на думите ми е руската народна приказка „Иванушка глупакът”, която и до днес не изгубва своята свежест, за да вдъхновява творците да търсят хиляди интерпретации и нови значения на този своеобразен феномен. В руския фолклор, включително и съвременния, не престава измислянето на истории и вицове с този герой, което съвсем не е случайно. Изключително интересно е обяснението на изследователите на руския мит, според които образът на Иванушка глупака със своята способност да задава и отгатва гатанки влиза в една съвсем друга традиция – тази на жреческите задължения. Друг важен момент от този образ е, че му се приписват и качествата на творец – той може да свири толкова красиво, че заставя даже животните да му се подчиняват.
Образът на Иван глупака има своя аналогия във фолклора на не малко европейски народи. Не маловажно е в тази връзка да се отбележат немската приказка „Ханс глупакът”, италианската „Пиетро глупавия” и френската „Женитбата на Жан идиота”.
Съвсем ясно е, че от приказките и легендите до драматургичните текстове и тяхното разиграване има половин крачка. По-важното в случая обаче е, че глупакът като персонаж е особено обичан от публиката в европейските градове през ХVІ – ХVІІ век, познат под името Арлекин (или Арлекино). Едва ли е случаен фактът, че именно този образ концентрира симпатиите на зрителите със своето простодушие и с всевъзможните бъркотии, в които успява да се забърка. Арлекин е изключително богат образ, който успява да съчетае на практика двете основни черти на човешката природа – от почти сатанинска жестокост до детинско удивление и чувственост. Публиката открива в него всичко, което пожелае нейното въображение.