автор: tzvetcomarinov

Беден е тоя балкански край. Хората му едвам изкарват залъка с цената на много пот, труд и болки. Земята и тя като хората, бедна е сиромашката, ражда трудно. Всяка година пуска малко пшеница, ръж и просо, но едвам стигат да залъжат
гърлата в къщи. Добитъкът е клета работа, повече овце и кози, кон рядко ще се мерне из слоговете. Зимно време стоката преживява от лиственика и малкото сено, които стопаните им са събирали по синурите и поляните из гората през късната пролет и лятото.
Разгарът е сега на жегата. Слънцето виси над земята, сякаш и то си отмъщава за нещо, ама не става ясно за какво. Между склоновете ще прелети някоя птица, но личи как иска и тя да се шмугне по-скоро и клоните на дърветата. При сянката и хладината. Въздухът също е уморен, отпуснал се е от задуха, плъзнал тук-там из недожънатите ниви и събрани в тях снопи на кръстци. Малко по-надолу в ниското на Боаза, ромоли рекичката. И тя иска да заобиколи селото и отиде на още спокойствие в голямата равнина. Недоожъната е и нивичката досами гората, краят й стига първите дървета. И в нея снопи са направени на кръстци, но личи добре как има за още ден-два работа. Явно липсва здрава мъжка ръка, а житото не може да я дочака. От дребните класове, тук-там по някое зрънце на което е омръзнало в леглото, паднало е долу. Вижда се между смачканите от човешки нозе стебла на прегорялата трева сред пожънатото.
В горния край, съвсем до синора, под старата изкривена повече от годините отколкото от природата круша, седят мъж и жена. Обядват, но явно не им спори. Дъвчат бавно и мълчаливо, съвсем както омълчало се е всичко наоколо.
Мъжът е прехвърлил петдесетте. Гологлав. Взима от кърпата разгъната върху коленете залци хляб и ги стиска бавно в челюсти. Внимава, да не наруши с нещо тишината. Спира от време на време с дъвкането, за да отчупи от козето сирене, турено между двамата на малко по-шарена кърпа. Взима го някак скъпернически, гледа повече от него да остане за жената, която няма двадесет години. Храни се тя унесено, подвила крака под сукмана. Обърната е малко в страни, притеснена изглежда от свекъра и оскъдния обяд. Бялата кърпа закрива ниско челото й, дори част от лицето под нея. Само тежката черна плитка, измъкнала се като палавница и полегнала върху рамото, загатва за красота.
Най-после бай Иван, така се казваше възрастният, привърши с яденето. Свали кърпата от коленете, изсипа трохите в шепата си, преди да я сгъне с другата ръка. И погледна бавно нагоре към нивата, но очите му сякаш я прескочиха. Отидоха те някъде там, чак в далечината. Оттатък Боаза. Вместо да спрат върху нещо, останаха лутащи се и блуждаещи. Уморени бяха. Тежка мисъл трябва да стягаше душата му, щом го смаляваше и на ръст, а без друго беше дребен човек. Отличаваше се лесно от тукашните балканджии. С мургаво е, сбръчкано от грижи и мизерията лице. Необичайна беше и челядта при него. На другите многобройна, той с един син остана. Когато се раждаше Стамен, комшийката дето бабуваше жена му, изглежда нещо да сбърка и остана той без сестри и братя. Израстна едър и снажен като майка си, но взе неговия характер. Тих, кротък и мълчалив. Отваряше трудно уста, дори ако от него очакваха да продума. Ожениха го преди три месеца за Станка,булката която седи край него. И тогава чедото му прие всичко кротко, сякаш е трябвало да стане. Майка му, баба Данка, една вечер каза на кое момиче е хвърлила око и ще отива да се сватосва. Той наведе очи като за прошка, наболите му страни се изчервиха. Каза едно "добре", преди да избяга в сеновала. Върна се в стаята, едва когато те се бяха навечеряли и канеха да лягат за спане. Нищо повече не каза и в следващите дни, въпреки, че с бабата бяха подучули от комшийте, има си дума с девойчето. Станка беше от тяхната черга, сиромашко чедо. Баща му го затриха турците една зима горе в къшлите заради някакъв коч, не им го дал така. Остави четири деца на ръцете на една вдовица. Снахата бе само за тях, лика-прилика със Стамен. Работна и кротка. Усмихнеше ли се с нейната особена и малко дяволита усмивка за да каже "тейко", радост пълнеше гърдите му. Забравяше теглилата. Правеше го щастлив, както никога до сега не беше се чувствал.
Сгодиха ги, подир две-три седмици и сватбата вдигнаха. Сиромашка излезе, но пак заради нея сега подгъва старите кокали, заедно с булчето над ръкойките. Нали е пуста немотия, а трябват за попа, дарове и това-онова, обърна се към оня изедник, хаджи Драган. Ходи. Моли се, тропа на портите за някоя и друга пара. Искаше още тогава да си върне заема, като му даде две-три кози с яретата, но хаджията отказа. "Мен козите ти не ми трябват. - Прав си беше. На къшлите горе имаше свои над двестатина овце и кози. - Ще ми пращаш Стамен, когато имам нужда. Каквото остане накрая, може да го върнеш и в пари или ще ти го опростя. Акрани сме, нали?"
Потребностите на чорбаджи Драган сякаш край нямаха. Веднъж трупи сваляше от балкана два-три дена. Нова къща вдига, по-голяма и на два ката, той прати момчето. Стоя и при овцете му, когато се разболя Денкото, неговия овчар. Нали е богат, вълната от овцете даваше на жените от селото. Те я изпридаха, тъчеха шаяци и накрая всичко отново влизаше в чорбаджийската къща. Да поеме с някоя и друга кола надолу към голямата равнина. Към Заарата.
Така стана и преди няколко дни. Натовари чорбаджи Драган цели три волски коли с шаяк. Едната на Стамен. Ходи старецът да моли чорбаджията, нека освободи момчето поне от сегашната кирия, защото житото не чака. Рони се. И колата не бива да взима, нека им я остави. Да свалят снопите в къщи и овършеят като хората, но Драган излезе непреклонен. "Не може, акране, - рече. - Сега трябва да откарам стоката на панаира. Някоя и друга пара да взема. Виждаш сам, къща вдигам. На майсторите трябва да плащам. Като му падне цената след това, откъде да намеря пари. Ти ли ще ми дадеш? Когато трябваха за Стамен, върнах ли те да дойдеш след сватбата. Не може" - отсече чорбаджи Драган и се прибра в стаята.
Постоя той навсред двора му, чак докато усети буцата в гърлото. Нали беше объркан, така и не разбра, откъде се е появила и заседнала там.

Цветко Маринов