автор: secret_rose

Здравей. Говоря ти от много дълбоко, от там, от където свършва напластената човешка същност и започва мъглата на росата.
Гласът ми е всеобхватен но се изменя, преминавайки безкрая от началото през фауната и флората на нейното същество, пустините на мислите и, водопада на любовта, после резеца на гласните струни, подредбата на поезията, живеца на пръстите, студената клавиатура и сухото, белезникаво, безжизнено поле на уърда, на който стъпва, за да достигне до теб, почти анемичен, изхлузен, неведом, но облечен в странните изображения на човешкото слово.
Аз съм тук. В най-закътаното блатисто пространство на нейното сърце. Живея в непроходима, миниатюрна еко среда, затворена за присъствия. Обичам самотата си и единението с растенията, влакнестата влага, топлината и живителния хлад, когато открехвам ресници за да погледна към нея. В такива моменти тя усеща бодване и бързо започва да разлиства страниците на древни духовни мислители от Изтока и Запада, които през вековете са долавяли знанието за мен и са изграждали с думи красиви и пълни терариуми и палудариуми, посявали са семената на истината, успявали са да отгледат цвят, да се сдобият с плод, който е давал още семена и е хранел душите им. Прохладата на погледа ми смразява сърцето и, по повърхноста му се заражда живот и тя опитва да го съхрани, за жалост незнаейки как и ползвайки мъртвите метални пинсети на кръвта си, за да изтегли от мен гемите на съществото ми и да ги опази. Малко ме боли... когато се осъществява отскубване... частичките веднага изсъхват като изтръгнат от мочурище сфагнум и попадайки в пространства, които не са стерилни, населявани от нейния дъх бързо губят светлина и завяхват, посърват, защото те нямат корени с които да се приспособят. Човешката атмосфера трудно им понася, и тези малки послания изгасват... Аз протягам пълзящи ризоми към нея, сътворявам от сълзите си малки чашелистчета, съзрявам стъбълца и провождам нишковидни цветоноси за да улови аромата им... но не мога да я достигна. Всичко, което се ражда от опитите ми да осъществя докосване до нея завършва като неспособен, неприспособим хибрид с кратко съществуване. И тя тъгува повече от преди.
Затова говоря на теб. Само ти можеш да проникнеш в дълбините на сърцето и и да усетиш диханието. През нейните очи, преминавайки огледалните стени на нейния съвършено изграден, гладък в безотверстия затвор. Опитай. Аз съм тук и те очаквам. Очаквах те еони наред, до днес. И ако ме достигнеш... и не забравиш да изключиш нагревателя на емоциите си, ако капка от мен се прелее с движението на погледа ти в нейната изпълнена с цветове атмосфера, ще се случи истинско чудо.
Ако не... моля, кажи и... Кажи и, че не е необходимо нищо да се променя. Необходимо е само да бъде запазено онова, което не трябва да се разрушава с промени.