Мълния сърцето ми спря
Грохот на трясък...
И сам, в пустинята, в пустошта
Вървя по жежкия пясък.
О, моля се на богове и богини,
На светци и пророци,
На ангели, хвърчащи из небесата сини,
Да ми простят мойте пороци
И няма никъде малко вода
Няма оазис, нито пък дъжд
И пак продължавам аз да вървя
Жаден, чакащ момента само веднъж...
И ходя обгорен от червеното слънце
И няма къде да се скрия
И падам, и ставам...няма даже зрънце
Надежда - къде да я открия?
Жив ли съм, или сънувам
Май само се надявам, че живея
Какво си спомням и какво умувам
Истинското в живота копнея.
И дали това е мираж
Как, кажи ми как да живея!?
Спомен оцелял от призрачен екипаж...
Все за спомена милея и песни си пея.
Стих след стих,
Звучи тази жална агония,
И пак шепота тих
Спомен навява...прогони я...
Но дали я изгони накрая?
Или на остров самотен я спаси?
Да, не, може би...Не зная!
Огъня, пожара с вода се не гаси!
Защото това е пожар
И Бог го подпалва,
А аз ходя по горещата жар,
От Пепел, която пак се запалва.
Феникс, жар-птица!
Ту мъждука, то пожари
И огъня лумва от едничка искрица –
Надежда, вярата мен ме гори.
И страдам, не мога да плача.
И гората все по-силно ме вика.
Искам гарга да стана, да грача,
С кръв от душата да застана пред лика...
на истината, по чиято сянка се влача.
И пустинята е сегашния свят,
И слънцето е моята мъка,
И към него вървя сред жажда и глад...
А Купидон злодейски опъва лъка.
Живея сам, сред глухи хора,
В една игра – глупашки маратон,
Кой може да живее в обора,
Сред стадото, там, че рани ме Купидон!
Раната ме хвърли в сън,
Трескав и безлюден като таз Земя,
Любов или камбанен звън,
Опявам себе си: ...Обичам я!
Аз съм странник без посока,
Клет съм сиромах, уязвим като дете,
А тя е пояс за удавник във водата дълбока,
Тя е едната звезда в черно небе.
Самотен съм в обора,
Стадото е старо, него го не ща,
Но без Нея няма да умра в затвора,
А очи затворил сън дълбок нека да заспя...
И аз като пеперуда,
Макар да съм какавида
Обречен съм на зла прокуда,
Ала ще ме спаси ли моята Изида?...
И се стремя към моето светило,
Крилата ми изгаря, но не спирам
И давам всичко, що ми е мило
Макар да знам – загивам, умирам...
Умирам, за да възкръсна
От пепелта мъдрост да получа
И моето сърце усетих как се пръсна...
Изгубих Греха, но поне Истина успях да науча. (Каква ли?!)
И нощем гледам небето, луната
Всичко свети, гледат ме безброй звезди
И те светят, и аз като пеперуда хвърката
Тичам, гоня моите две мили очи...
Водата се опитва да ме удави
Огъня ме изгаря, а вятъра – реже като с нож!
Земята да ме убие иска, та да се прослави,
А аз се боря на своя кръст и тази нощ.
С мисъл неясна, с поглед размътен
Гладен съм, жадувам, желая
На кораб, сред урагани – вятър попътен
По несигурния път към Рая!
И Бог ме гледа, пари ме
мен, та да го видя и чуя,
Ала с истини и лъжи ума дави ме...
Сякаш иска гордостта да надуя!
А аз, ни добро, ни зло, никой не слушам,
Към Бога вървя, към България
И страдам, и плача дълбоко в душата
Пречиствам се с тая магическа ария.
Гняв и омраза кипят, че чак носи се смрад,
Но аромата на Родината ме опива, аз зная,
Спомня ми за падане във вечния ад
И ме вика та да бъда едно с Бога и Рая.
И май ми изпращат любов!
Могъща е тя, страдам заради нея –
Момиче, жена – като сладък покров,
За нея си мисля, бълнувам и пея.
И моля се сега, отчаяно готов
Моята звезда при мене да изгрее,
Без нея няма надежда и любов,
Без нея няма кой да ме опее...
Моля се!?