Аз също исках да прозра незримото
на базата на вложено старание,
да зная на безименния името
и да е мое, лично притежание.
Аз също исках да науча тайните
на явната и скритата природа,
да стисна във ръката си безкрайното,
да уловя вселенската мелодия.
Аз също исках, исках, исках, исках...
И всичко беше близко и възможно.
Небето беше сякаш твърде ниско,
като че сам му бях велик художник.
За малко да си върна тази фаза -
светът се сви в човешката ми кожа,
но миг преди да гръмне, се оказа,
че аз самият някакси съм вложен
в порядъка комплексен на нещата
и мястото ми няма как да зейне.
В пространството на малкия ми атом
се реят вътреатомни вселени,
които даже никак не познавам,
не бих могъл за тях да се погрижа.
А как да искам другото тогава?!
По стълбите на егото си слизам
в една почти добра ограниченост,
сред хватката на своите последици.
Поспирам се за малко. И приемам,
или опитвам да приема себе си.
И винаги ще бъда неизминатост.
Но схванах, че единственият начин -
отвъд заблуди да прозра незримото,
е аз самият да съм си прозрачен.