автор: dred

Жената колебливо вдигна ръка към главата си. Бавно смъкна качулката, разкривайки младо, бледо и изпито лице, по което се стелеха черни кичури. Въпреки мрака очите ѝ сияеха в алено като зарево на горски пожар.
-Касиана... името ми е Касиана...- бледите ѝ устни устни се извиха в измъчено подобие на усмивка.-... и съм сирена, но ти вече го знаеш, Тъкачо на светове.

-Вземи-каза Калей и подаде парчето дървесна кора, върху което димеше една от опечените риби.
Сирената се взря в ръцете ѝ сякаш търсеше някакво скрито оръжие и бавно пое чинията, която Калей беше стъкмила с няколко движения на камата си. Огледа приятно ухаещата риба от всички страни и се взря в Калей. Търпеливо изчака момичето да откъсне парченце от своята и да го сдъвче. Едва тогава лакомо зарови пръсти в своята и започна да се храни.
Калей не можеше да откъсне очи от сирената. Жената... или по-скоро момичето беше с колко? Седем или може би най-много осем години по-възрастна от нея самата, което приблизително значеше, че дори няма 25 години. Въпреки това изглеждаше някак състарена сякаш носеше върху крехките си рамене още две десетилетия. Черната ѝ коса беше начупена, загубила блясъка си и се спускаше на кичури около слабото, бледо и хлътнало лице, в което вече бяха започнали да се врязват бръчки. Дрехите ѝ бяха малко по-големи от колкото трябваше, което значеше, че или носи чуждо облекло или през последните месеци е отслабнала при това много. Онова, което притесняваше Калей най-много обаче беше напрежението, което струеше от всеки жест, от всяко движение и дори всяко вдишване на непознатата. Жената изглеждаше така сякаш всеки един миг чакаше нещо лошо да се случи. Алените ѝ очи шареха наоколо, попивайки всичко сякаш търсеха някаква скрита опасност. Не хапваше нищо преди самата Калей да е опитала, не пиеше преди Калей да е пила... дори не седна край огъня преди Калей.
-Не се притеснявай, Калей.
Гласът на Алдуин за малко не я накара да изтърве рибата в скута си.
-Какво?
Алдуин, който невъзмутимо чупеше парченца от своя улов без дори да поглежда към гостенката, изтри уста с длан.
-Не се притеснявай. Сирените са си такива. Подозрителни са към всички, които не са от тяхната секта. Даже си имат специална дума за... как да кажа... всичко онези, които не са сирени-той погледна аленооката жена.-Ще кажеш ли на моя чирак как наричате такива като нас, Касиана?
Сирената едва сега впери в него алените си очи.
-Лааран-каза тихо момичето.-Наричаме външните „лааран“.
Алдуин преглътна поредното парченце риба.
-Ето обаче нещо, което нашата гостенка може би не знае. Лааран е името на един древен бог, на бурите и гръмотевиците ако не ме лъже паметта. Преди около 1500 години, когато Кодонис беше просто едно градче насред нищото, Лааран беше един от главните богове в южните части на онези земи, които днес доминийците наричат Северните провинции, Дивите земи, Севера и как ли още не. Само, че тогава Щитът на Адриан го нямаше и често северните богове стигаха дори до тези земи. Ако трябва да се доверим на легендите обаче Лааран имал сестра- Сарина, която – ако пак можем да вярваме на същите тези легенди – страстно желаел. За това я и насилил. Обезчестената Сарина се скрила от своя брат и насилник и започнала да замисля план за отмъщение. Не можела да победи сама Лааран за това създала секта от жени-войни. С тяхна помощ нападнала своя брат и го убила, отмъщавайки за поруганата си чест. Като благодарност към жените, които я последвали тя разкъсала тялото на брат си на парчета и вложила по едно във всяка от следовничките си. И така се появила сектата на сирената. А колкото до самото име Лааран буквалния му превод от езика на племето, което го почиташе и което бе изтребено от сивата чума преди 14 века, означава „светлина от небето“ или „небесно сияние“. Глупава алегория с мълниите, на които е бил повелител, разбира се. Сирените обаче използват терминът „лааран“ в съвсем друг смисъл. Касиана, ще ни кажеш ли?
Сирената откъсна алените си очи от Алдуин и се взря в Калей.
-Враг. Лааран значи враг.
Алдуин посочи Калей с мазен пръст.
-Иначе казано- ние сме врагове. Е, поне ти, защото по принцип Тъкачите на светове нямат врагове... поне не такива, на които им се живее.
Калей кимна сковано. Студената кама, галеща гърлото ѝ, дълго щеше да я преследва в кошмарите ѝ.
-И какво правиш тук?-попита тя.
Сирената сведе поглед към останките от рибата си без да отговори. Беше изяла дори кожата и осмукала всяко късче месо от костите. На парчето кора лежеше само едно скелетче.
Калей посочи към трите риби, които стояха на набучени на пръчки до огъня, за да не изстиват.
-Вземи си.
Сирената я погледна бавно и отново сведе поглед към чинията си без да каже и дума. Калей погледна към Алдуин. Тъкачът само се протегна, взе една от рибите и я подхвърли към сирената като кокал на куче. Калей дори не видя движението. Просто в един миг аленооката жена седеше пред нея, с кръстосани крака, вперила поглед в останките от вечерята си, а в другия стискаше пръчката с набучената на нея риба. Без да си губи времето да почиства костите си или да маха шиша тя впи зъби в месото и жадно задъвка.
Калей потръпна. Дрехите, слабото лице, бръчките... сирената беше гладу-вала и то продължително време.
-Ще оживее.
Калей се обърна към Алдуин.
-Какво?
-Не се притеснявай за нея-каза той, откъсвайки от рибата си още едно пар-ченце месце, огледа го от всички страни сякаш търсеше някакво несъвършенство и го лапна.-Сирените са по-корави от колкото изглежда. Единствените по-трудни за убиване от тях вероятно сме ние, Тъкачите. Касиана.
Сирената вдигна поглед към него, дъвчейки бързо.
-Колко бяха?-попита Алдуин.
Касиана преглътна.
-Двадесет и трима.
Алдуин улови питащия поглед на Калей.
-Речни пирати. Устроили са ѝ засада. Били са достатъчно глупави, за да се опитат да я заловят жива-той погледна сирената.-Имаха лъкове, нали?
Касиана не отговори. Само леко повдигна ризата си нагоре. Коремът ѝ беше мускулест и плосък, но върху млечно-бялата кожа се аленееше грозен белег от скорошна рана. Касиана дръпна ризата надолу и продължи да се храни невъзмутимо.
-Наистина е глупаво да се опиташ да заловиш сирена-каза Алдуин.-Изпол-зват лъкове, мрежи, ласа и какво ли още не. Твърде късно научават, че само мъртвата сирена е безопасната сирена. Е- той сви рамене,-поне сега Рейна е малко по-безопасно. Какво направи с телата?
-Белязах ги-отговори Касиана.
Алдуин се усмихна.
-Следващите няколко години бреговете на Рейна вероятно ще са малко по-безопасни за жените.
Касиана само кимна в отговор и продължи да дъвче стръвно рибата.
-Дълго ли си на път?-събра кураж да попита Калей.
Сирената я погледна. По гърба на Калей плъзнаха ледени тръпки. Послед-ното, което бяха видели двадесет и трима мъже бяха именно тези алени очи. Дали бяха молили за милост? Вероятно. Дали я бяха получили? Надали.
Сякаш минаха хилядолетия преди Касиана да кимне.
-Да-каза тя тихо.
За миг край огъня се възцари тишина нарушавана от тихия пукот на пламъците и жабешкия хор, идващ от реката.
-Търси баща за бебето си.
Калей за малко не подскочи. Погледна стреснато Алдуин.
-Сирените винаги са били малобройни-каза невъзмутимо Тъкачът, взирай-ки се в Касиана със сините си очи,-но и много войнствени. Мнозина от тях загиват млади. За това от векове Алма ата, главатарката на тяхната секта, възлага на всяка сирена, достигнала зрялост да бъде посветена в тайнствата, да напусне манастира и да не се връща без дете в себе си или със себе си. Едва след това ѝ става пълноправен войн и може да участва в операции заедно с по-възрастните си сестри. Така дори и да загине ще има кой да я замени. А ако случайно някоя сирена умре по време на тази първа задача просто Алма ата нарежда на друга нейна сестра да се върне с две деца. Колкото до детето, а то задължително трябва да е момиче, защото само жени могат да бъдат сирени, то се отглежда в манастира и когато порасне тръгва по стъпките на майката, която никога няма да види.
Калей хвърли бърз поглед към сирената. Момичето се хранеше лакомо сякаш нищо от казаното не я засягаше.
-Ами ако е момче...-каза Калей плахо.-В смисъл, че...
-Убиват ги. Момчетата нямат място в редовете на сирените. Ако попиташ Алма ата или Великата майка, каквото всъщност значи Алма ата, тя ще ти каже, че това е така по заповед на самата богиня Сарина, която тъй като била обезчестена от брат си е изпълнила сърцето си с омраза към мъжетеи така нататък и така нататък. Истината е, че мъже-сирени е имало. Аз самия познавах един такъв преди около 14 века.
-И?
-Наложи се да го убия-каза хладно Алдуин.
Над малката поляна отново се възцари тишина. Дори сирената спря да дъвче и впери поглед в Тъкача. Той все така бе вперил поглед във вечерята си.
-Казваше се Увер. Един от общо десетте мъже-сирени, които някога са съществували на този свят. Знаеш ли кое е особеното при тях? Те не стават просто силни, а направо могъщи. Не ме питай защо, но способностите са пряко свързани с пола. При жените- те са силно ограничени. Докато при мъжете... е, при тях нещата са направо страшни. А, повярвай ми, на този свят има твърде малко неща, които са по-лоши от мъж, който осъзнава могъществото си. Преди 1400 години Увер искаше да използва силите си, за да...-Алдуин се замисли за миг-... за да извърши някои лоши неща. Тогава петдесет нейни сестри-той кимна към Касиана-се опитаха да спрат го спрат. Загинаха до една. Наложи се да се намеся преди нещата наистина да са излезли от контрол. След смъртта му Алма ата... новата Алма ата, защото нейната предшественичка така и не оцеля след сблъска си с Увер, нареди никога повече мъж да не става сирена. Също така нареди всички момчета в манастира да бъдат избити. Разбира се после скриха всичко това зад глупави религиозни оправдания за това как Сарина била насилена и така нататък. Простата истина е, че мъжете-сирени са твърде могъщи, а твърде могъщите рядко са склонни да изпълняват чужди заповеди.
Касиана безмълвно сведе поглед към рибата в ръцете си и отхапа парче, но вече не така настървено сякаш чутото бе убило глада ѝ.
-Значи тя иска да забременее, така ли?-попита накрая Калей.
-Никой не я пита дали иска или не. Наредено ѝ да е забраменее и ако не го направи никога няма да се върне в манастира, а той е единствения дом, който някога е имала и вероятно ще има. Може, разбира се, да дезертира и да заживее като обикновен човек и до края на живота си да не използва силите си. Другият вариант е да стане ренегат. Тогава собствените ѝ сестри ще тръгнат за главата ѝ. В сектата им си имат специален отряд, който преследва такива. Наричат ги „сълзите на Сарина“, защото винаги когато излязат на мисия богинята плаче за дъщерята, която ще изгуби. За това и Касиана твърде е решила да се върне в манастира с бебе в себе си, но за сега търсенето ѝ не е особено успешно.
-Но мъже...-измърмори Калей и млъкна смутена.
Алдуин се усмихна.
-Има под път и над път, нали? Проблемът е, че тя не търси обикновен мъж, а такъв с... как да го кажа... способности.
-Способности?
Алдуин се взря в сирената, която обаче не вдигна поглед от вечерята си.
-От векове сирените се усъвършенстват. За целта забременяват от мъже с изявени дарби- магьосници, войни, жреци. Един вид селекция... нека така да го наречем. Така всяко следващо поколение сирени е по-силно от предходното.
Калей кимна, но по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.
„Като животни“- помисли си.-“Третират ги сякаш са животни... всъщност сами го вършат със себе си. Доброволно.“
-И за какво?
-Казах ти за какво го правят...
-Нямам предвид това. Защо им е да са по-силни... и въобще каква е силата им? Някакви магьосници ли са?
Алдуин се усмихна.
-Не са магьосници, Калей. Те са сирени. Касиана, покажи ѝ.
Сирената вдигна ръка и протегна пръсти към близкото дръвче. Дори не го погледна. Сви юмрук и дръвчето се пръсна на стърготини. Нямаше гръм, нямаше експлозия, нямаше никакъв звук. Само абсолютна тишина. Облакът стърготини и късчета листа увисна във въздуха и лениво се разпръсна над земята. Във въздуха се разнесе едва доловимия мирис на зеленина и дървесина.
Сирената свали ръка и впери алените си очи в Калей.
-Могат да въздействат на нишките, от които е изтъкан света също като мен-каза Алдуин спокойно без ни най-малко да се впечатли.-Разбира се тази възможност за въздействие е силно ограничена... за щастие трябва да отбележа. Освен това - пак за разлика от нас - сирените не могат да тъкат нишките. И това е комбинирано с много специфична магия, която не се изучава извън техния манастир. Крайния резултат е жена със смъртоносни умения в близкия, средния и далечния бой, почти непобедима в ръкопашна схватка или магически дуел. Обикновено сирените работят за империята и това е един вид данък, който плащат, за да може сектата им да съществува. Стига да са им под ръка, когато имат нужда императорите никога не са се интересували с какво друго се занимават сирените. За това ако разполагаш с достатъчно голяма сума винаги можеш да се спазариш с Алма ата няколко дъщери на Сарина да се бият за теб. И без това сирените са обучени да не задават въпроси и да се подчиняват сляпо. Повече от тях дори не знаят за какво се бият или загиват, но то неизменно е в името на Сарина, справедливостта и така нататък. Накрая дори няма кой да ги погребе или да поскърби върху гроба им.
-Алдуин!
Тъкачът се намръщи.
-Казвам истината, Калей!
Тя погледна към мълчаливата сирена, която сякаш не беше тук. Спокойно похапваше от рибата си и по брадичката ѝ се стичаше сок.
-Понякога е по-добре да замълчиш за някои неща.
Алдуин отвори уста, за да отговори, но се отказа. Впери гневен поглед във останките от рибата, които стискаше и накрая сложи импровизираната чиния на земята. Изправи се с въздишка и изтърси панталона си от полепналата трева.
-Аз ще лягам. Няма смисъл някой да стои на пост-той се усмихна хладно.- Тази вечер вероятно тук е най-сигурното място в цялата империя. И двете можете да спите спокойно.
Алдуин мълчаливо събу ботушите си, легна в спалния си чувал далеч от пламъците, обърна гръб на двете жени и затвори очи. Калей се усмихна плаахо на Касиана, но сирената дори не вдигна очи към нея. Сдъвка кожата на рибата, осмука костите докато по тях не остана и късче месце и облиза пръсти.
-Вземи си още-каза Калей и кимна към двете останали риби подпрени на шишовете до загасващия огън.-Аз се наядох.
Сирената не каза нищо. Просто взе едната и впи зъби в нея. Калей не се опита повече да завърже разговор. Просто дояде вечерята и отиде до реката, за да се измие и да изхвърли във водата рибешките кости, за да не привлекат някой любопитен хищник. Когато се върна сирената лежеше до огъня, завита в наметалото си.
-Можеш да легнеш при мен-каза Калей.-Спалния ми чувал е достатъчно голям и за двете ни.
Сирената не отговори. Калей просто разпъна чувала си, събу си ботушите и затвори очи. Сирена... беше толкова... толкова... толкова... плашеща, интересна, смущаваща? Надали някога щеше да разбере правилния отговор. Магьосници, които приличат на Тъкачите на светове, жени-войни, които умират за чужди каузи, майки, които никога няма да познават собствените си деца. Живот без любов, без топлина, без бъдеще.
Калей потрепери под топлата завивка от еленова кожа.
Касиана толкова много приличаше на Алдуин. Толкова... толкова... толкова много, че просто... Калей заспа.
Тих стон я накара да отвори очи. Не помръдна, не издаде и звук, никакъв знак, че будна... точно както Алдуин я бе учил. Плъзна поглед наоколо готова да скочи при най-малкия знак за опасност. Огънят беше изгаснал, но няколко въгленчета все още тлееха, изпълвайки поляната със слабо сияние. Там където бе лежала сирената имаше само смачка трева.
Касиана беше изчезнала.
Сърцето на Калей подскочи. Сирената я нямаше. Пиратите се бяха върна-ли... над поляната се разнесе тих гърлен стон. Калей замръзна.
Алдуин!
Тя завъртя поглед към спалния му чувал и замръзна. Върху разхвърляните завивки лежеше сирената, а голите ѝ мускулести крака бяха обвити около кръста на Алдуин. Пръстите ѝ драскаха гърба му, а кожата му лъщеше от пот. Дрехите им бяха разхвърлени по тревата около тях. Ризата на сирената беше вдигната нагоре, разкривайки малките ѝ гърди. Тихи стонове на наслада се откъсваха от устните ѝ при всяко движение на любовника ѝ и тя впиваше нокти все по-дълбоко и по-дълбоко в гърба му, а тласъците му ставаха все по-бързи и по-бързи... двата тихи, задъхани стона се сляха в един. Алдуин се отпусна върху сирената, все така обивала ръце и крака около потното му голо тяло. Двамата дишаха тежко.
Калей стисна очи. Това, което се случваше не беше за нейните очи. Не беше за очите на никой смъртен. Мислеше си, че никога няма да спре да чува хрипливото дишане на любовниците. Дори не разбра кога е заспала.

На сутринта Касиана я нямаше. Алдуин, без да каже и дума, остави Калей да събира лагера и потъна сред дърветата. Когато тя прибра всичко скромния им багаж, стъпка вече мъртвите въгленчета и разпръсна пепелта, за да не личи кога са лагерували тръгна след Алдуин. Намери го седнал на брега на реката вперил поглед в ленивите мътно-зелени води. Слънцето вече бе подало оранжевия си диск над хоризонта далеч на изток и над Рейна се стелеше фина мъгла. Утринния хлад бе изпълнил въздуха заедно с миризмата на кал и влага.
-Алдуин?-обади се Калей, за да не го стресне.
-Тръгна си малко преди изгрев-каза той без дори да поглежда към нея. Не откъсваше сините си очи от ленивите води, на които се стелеше фината мъглица, която слънчевите лъчи скоро щяха да разпръснат.
Калей не отговори. Застана до него и за миг и се прииска да го прегърне, да го притисне към гърдите си и да изпие цялата му болка и мъка. Ледени пръсти стиснаха сърцето ѝ. Този мъж я беше отгледал, бе ѝ показал какво значи животът, беше я къпал, беше я хранил, бе се грижил за нея, когато е болна, бе бдял над леглото ѝ, когато сънуваше кошмари. А днес виждаше болката му и не знаеше как да го утеши.
-Тя вече може да се върне в манастира, нали?
Алдуин кимна сковано.
-Ще роди красиво момиченце. Сигурен съм, че ще прилича на майка си. Ще има нейните черни коси и кафяви очи-по устните му пробяга плаха усмивка.-Знаеш ли, че нейните очи са кафяви. Станали са червени след ритуала по посвещаване. Изпиване на кръвта на Сарина... така се нарича. В манастира ще се погрижат добре за детето, макар че надали някога ще види майка си.
-Или баща си-изплъзна се от устните на Калей преди да се осъзнае.
Алдуин кимна бавно все така взирайки се в реката.
-Да, и него никога няма да зърне.
-Съжалявам, Алдуин, аз наистина....
Той се обърна и я погледна.
-Няма за какво, малката. Такава е съдбата ни- и моята и нейната. Нищо не можем направим.
Калей кимна и също се взря в ленивите води на Рейна. Мъглата се кълбеше ли и кълбеше.
-Да, никой не може.
Алдуин се изправи с въздишка.
-Ще тръгваме ли? Рейнакел ни чака.
Калей се усмихна плахо.
-Да, чака ни.
Алдуин също се усмихна. Беше слаба, неуверена усмивка, но все пак ус-мивка.
-Ами тогава да тръгваме.
И двамата поеха на път. Отново.