автор: katbalu

Номад суров върви невидим с мен.
Създадох го! Навярно го повиках!
Не знам кой на кого попадна в плен
докато из душата си се скитах...

Една нощ... точно през една,
когато много пареха сълзите,
отвори той в сърцето ми врата
и ме отведе тихичко в звездите...

Не беше лесно с мен да се лети!
Аз криволичех, спирах, чак - вбесявах...
Понякога в капани на ловци
не с дни, а с месеци пропадах...

Не ми помогна този странен мъж!
Не срязваше жестоките въжета!
Не ми подаде даже остър нож
да си помогна мъничко в късмета...

Оставяше ме да се убода
на Злобата във острото вретено
и чакаше ме цели сто лета
да тръгна нецелуната след него...

Но беше там! Усещах му дъха,
дори за миг сама не ме остави!
Единствен Бог умее май така-
във хиляди неща да се представи...

И ето ме – превърнах се в номад,
Не само аз – и други са в небето.
Открили са и те, че в този свят
ездач,самотен е завинаги сърцето...

p.p

А някога- май преди тридесет лета,
едно момче рисуваше ме нежно:
„На кон си – Кейт! Води ме през света”.
И Кейт... обърка пътя ...безнадеждно!