автор: dred

- Него пък защо? Нали ѝ е трябвал, за да управлява от негово име.
- Защото той порасна достатъчно, за да може да седи сам на трона без да е нужно майка му да стои до него. Тогава неколцина багатури изведоха момчето от Алмаавиил и минаха на източния бряг на реката, където вдигнаха бунт срещу Роеена. Земите на отеолите се разделиха на две като границата между тях стана именно реката. Изтокът застана зад момчето, което носеше името на баща си - Теол, а Западът подкрепи Роеена. Последва гражданска война, която продължи седем години.
-И кой спечели?
-Кодонис, разбира се. Изчака двете фракции да се изтощят една друга и атакува. Първи паднаха силите на Роеена. Легат Ланиус ги смаза в битка под самите стени на Алмаавиил и онези, които не изкла се издавиха в реката докато се опитваха да я преплуват. Роеена предложи ръката си на император Ставрий Завоевателя, но тогава той беше едва на 19 години, а тя на повече от 60.
-И Ставрий не се е съгласил.
-Не се стигна до нещо такова. Мнозина от нейния лагер решиха, че е предала народа си с предложението си до император Ставрий. Една нощ поредния любовник на Роеена – войник от личната ѝ охрана, стовари боздуган върху главата ѝ докато тя спеше. Смъртта ѝ направи задачата на легат Ланиус, който вече си бе спечелил прозвището Страшилището на изтока, още по-лесна. Смаза и последната съпротива на фракцията на Роеена в една доста брутална битка недалеч от днешния Рейнакел.
-Рейнакел???
-Аха. Бойното поле се намира на северозапад от градчето. Като стигнем там ми напомни да ти го покажа. След това Ланиус превзе и Алмаавиил и се опита да форсира реката, но на брега го спряха силите на младия Теол. Не, че съпротивата му имаше някакъв смисъл. Пурпурния трон беше ужасно търпелив и много упорит стигнеше ли се до завоевания. На Ланиус му трябваха двадесет години докато успее трайно да се установи на източния бряг на Рейна и накрая загина в опитите си да разшири плацдарма. На синът му- Ланиус Младия, му отнеха още петнадесет години докато смаже и последната съпротива на отеолите и прати окован в желязна клетка внукът на Роеена - Отеол Трети, на император Ариад. А колкото до реката кодонците я нарекоха на името на Роеена... не ме питай защо. Само, че кодонския беше малко специфичен език и не бяха съвсем сигурни как точно се изговаря „Роеена” за това на картите обозначиха реката като Рейна.
-Ясно.
-Хората имат много странен подход при избор на имена, нали?
-Постоянно го казваш.
Алдуин се усмихна.
-Защото е самата истина.
Калей само поклати глава и продължи да крачи редом с него, а блатото все така се нижеше от лявата им страна сякаш нямаше никакво намерение да свършва.
На небето вече светеха звезди, когато най-накрая оставиха заблатения бряг зад себе си и закрачиха до мътно-зелените води на Рейна. Нощта потопи източния бряг на реката в мрак и изглеждаше така сякаш катранено-черните ѝ води се простират чак до безкрая. Тихото квакане на хилядите жаби се нарушаваше от плясъкът на ленивото течение. Във въздуха се носеше познатата миризма на влага и кал.
-Лодка.
Гласът на Алдуин стресна Калей.
-Какво?
Той посочи с ръка светлата точка, която се носеше бавно по течението срещу тях.
-Лодка... или по-скоро шлеп-каза Алдуин кой знае защо понижил глас.-Ще е по-добре да не вървим толкова близо до брега.
Калей не попита защо. Знаеше причината. Рейна се простираше от Задар на юг чак до Божиите планини на север и по нея плаваха хиляди лодки и шлепове, чиито екипажите - обикновено мъже събрани от кол и въже - често предпочитаха да припечелят допълнително с бърз набег срещу някое от хилядите крайбрежни селца. Ако на север, където Рейна течеше в самото сърце на Империята, тези набези бяха по-скоро рядкост то толкова юг при това близо до границите с Пероан, Фарагод и Съюза на петдесетте пиратските атаки бяха често явление. Още повече, че именно в Съюза на петдесетте търговията с роби си беше съвсем легален бизнес и мнозина от онези, които се предлагаха за продан, идваха именно от бреговете на Рейна.
А след случилото се във Вирас Нян Калей не изгаряше от желание да изкушава съдбата.
Двамата с Алдуин потънаха в рехавата горичка, която се издигаше до калния бряг и търпеливо изчакаха шлепа да се плъзне покрай тях. Фенерът закачен на носа осветяваше ярко палубата. Малкия шлеп, натоварен с денкове и сандъци, газеше дълбоко и бе толкова древен, че изглеждаше така сякаш всеки миг ще се разпадне на парчета. В тишината на нощта, нарушавана само от плясъка на тъмните водите и квакането на жабите се разнесе мъжки смях. След миг отекна и женски писък.
Калей се напрегна. Моряците бяха отвлекли жена, вероятно за някой от трите пазара на роби във Ваараден, столицата на Съюза. За миг замръзна, когато нечий пръсти я стиснаха за китката. Обърна се. Алдуин стоеше зад нея и топлия му дъх галеше шията ѝ.
-Спокойно-каза ѝ той тихо.
Женския писък отново разцепи тишината, но след миг премина в принизи-телен кикот. Една робиня не би се смяла.
-Щерка на Рейна-каза ѝ Алдуин.-Една от хилядите.
Калей само кимна, проследявайки с поглед шлепа, който се плъзгаше покрай тях на път за Задар, а от там на юг към Съюза на петдесетте. Въпреки, че ги делеше повече от стотина метра успя да зърне на огряната от светлината на фенера палуба мъж, проснал върху денк жена, увила краката си около кръста му.
Щерки на Рейна. Така наричаха речните проститутки, които пътуваха на север и на юг с шлеповете и лодките, забавлявайки екипажите им. Клиенти никога не им липсваха, а хилядите крайречни селца бяха редовен източник на бедни момичета. Някои сами избираха този живот, други биваха продавани на бордеите от собствените си родители, а трети просто ги отвличаха. Всички обаче бяха Щерки на Рейна.
-Отмина-каза Алдуин до нея.
Калей кимна и се изправи с въздишка.
-Ако бяхме следвали пътя сега нямаше да се навираме в някакви си гори.
Алдуин се усмихна.
-Няма да спреш да ми натякваш, нали?
Калей се усмихна уморено в отговор.
-Не, няма.
Алдуин плъзна поглед наоколо. Горичката не беше кой знае колко голяма нито пък особено гъста, но все пак можеше да скрие двама пътници. Наоколо не личеше да има населени места, пътеки или пътища. Единствената опасност можеше да дойде от към Рейна, но гората щеше да се погрижи да ги скрие. Можеха да накладат огън, да похапнат и да починат. И без това утре ги чакаше дълъг път до Рейнакел, където – ако вървяха със същата скорост и нещо не ги забавеше – щяха да стигнат привечер. Една дълга почивка нямаше да им е излишна.
-Калей, ще направим лагер тук.
Тя не се опита да протестира. Само кимна.
-Аз ще запаля огън.
-А аз ще хвана малко риба. Срамота е да сме толкова близо до Рейна, а да ядем сушено месо.
-Нямаме въдица.
Алдуин се усмихна.
-Е, тогава значи имаш голям късмет, че съм израснал във времена, когато все още нямаше въдици. Хайде, погрижи се за огъня. Яденето е от мен.
Плахите пламъчета затанцуваха върху влажните клонки, хвърляйки оранже-ви отблясъци на малката полянка сгушила се в самото сърце на рехавата горичка. Топлината им погали пръстите на Калей. Нощта не беше студена, но въпреки това ѝ беше приятно. Помнеше студените зимни нощи, когато навън виелицата ревеше, а тя се гушеше в леля Джема близо до голямото огнище.
Тя събу ботушите си и въздъхна с облекчение. От толкова вървене по разкаляния бряг я боляха краката, а ботушите ѝ- вече безнадеждно похабени – бяха започнали да протичат. Една искра изскочи от огъня с пропукване и опари босите ѝ крака. Изохка и потърка с пръсти опареното място.
-Рейна беше щедра към нас тази вечер-разнесе се познат глас зад гърба.
Калей се обърна и срещна усмивката на Алдуин.
-Рейна беше щедра към нас???
-Прекалено много патос ли вложих?
-Май да.
Алдуин се засмя и ѝ подаде пръчка, на която бяха набучени шест изкорме-ни и почистени риби. Докато той се отпускаше с въздишка на тревата до нея Калей отряза от близкото дръвче няколко пръчки. На две от тях набучи рибите три по три, а от останалите направи стойки, които да ги държи над огъня, за да се опекат без да се запали дървото. Алдуин я наблюдаваше мълчаливо докато тя работеше бързо и сръчно. Над поляната се разнесе аромат на печена риба.
-Ако искаш можеш да се изкъпеш-каза Алдуин.
-Какво?-сепна се Калей, докато въртеше една от стойките, за да се изпече рибата равномерно.
-Открих едно място на петдесетина метра нагоре по течението, където има папур, която скрива брега от към реката. От другата страна пък са дървета, така че ще можеш да се изкъпеш на спокойствие. Аз ще се погрижа за вечерята. Ще е готова точно когато се върнеш.
-Искаш да се къпя в реката???
-Няма да ти е за първи път пък и можеш да плуваш. За това последното знам със сигурност, защото аз те научих.
-В тази река?
-Нещо против нея ли имаш?
-Не, имам нещо против гадната кално-кафява вода, която надали ще ме направи по-малко мръсна от колкото съм сега.
-Да, но не мисля, че на този свят има нещо, което да те направи по-мръсна, Калей. Човек може да те подуши поне километър преди да те види.
Калей подръпна ризата и я подуши. Не усети нищо, разбира се, но така или иначе не можеше да усети собствената си миризма.
-Наистина ли е толкова зле?
-Не, всъщност е по-зле, но се опитвам да бъда мил.
Тя го стрелна с гневните си зелени очи.
-Понякога можеш да си наистина голям гадняр, знаеш ли?
Алдуин придърпа мешката към себе си и след кратко ровене извади от нея парче кафяв домашен сапун, който бяха купили от Вирас Кел, но така и не бяха успели да вкарат в употреба. Той ѝ го подхвърли и тя ловко го улови във въздуха. Усмихна ѝ се онази усмивка, която топлеше душата ѝ така както прегръдката на леля Джема край огъня някога.
-Ако не бях такъв гадняр щеше ли да ме обичаш?
Калей не можа да сдържи усмивката си.
-Естествено.
Може би само ѝ стори или просто бе заради танцуващите по лицето му отблясъци от пламъците, но сякаш за миг Алдуин се изчерви.
-Хайде, малката, отивай да се изкъпеш. И се пази от Джалон.
-Кой?
-Не съм ли ти разказвал за Джалон Великия?
Калей се изправи с въздишка, стиснала в ръка сапуна.
-За щастие си го пропуснал.
-Според легендата Джалон е огромна риба, която живее в Рейна. Всъщност е толкова голям, че може да погълне цяла лодка, заедно с екипажа ѝ. Много популярна легенда по тези места, защото точно в тази част на Рейна се въди доста едрия речен кефал. За съжаление предпочита дълбоките части на реката иначе щях да ти уловя един.
Калей само поклати глава и потъна между дърветата.
-Сериозно-подвикна Алдуин след нея.-Оглеждай се за Джалон. Нали зна-еш, че зад всяка тъпа легенда се крие по една още по-тъпа истина.
-О, гледай си работата-разнесе се отговор от мрака.
Алдуин се усмихна в отговор и впери сините си очи в рибата, която цвърчеше над танцуващите пламъчета. Хвърли няколко клончета, които Калей грижливо бе струпала до огъня. За миг го напуши смях.
„Гледай си работата.“
Ето, това беше неговото момиче.
Алдуин с въздишка измъкна камата от колана си и острието блесна на танцуващите пламъци. А сега трябваше да свърши нещо, което никак нямаше да му е приятно.

Мястото наистина бе усамотено. Покрай самия бряг бе пораснал висок папур, откъсвайки от реката мъничко езерце. Беше невъзможно да бъде видяно от лодка, а от към брегът пък го закриваше гората. Местенцето тънеше в тишина, нарушавана само от тихото плискане на Рейна и квакането на жабите, обитаващи разкаляните брегове. По реката не се виждаше да свети нито един фенер. Отсрещният бряг също тънеше в плътен мрак.
Калей вдигна поглед към нощното небе, по което грееха хиляди и хиляди звезди. Кръглия диск на луната танцуваше по тъмните води на реката. Калей неволно се усмихна. Беше красиво, много красиво. Нямаше го градския шум, тълпите, виковете, хилядите миризми. Имаше само тишина и спокойствие. И жаби, разбира се. Най-вече жаби. Квакането им се носеше над тъмните шумолящи води.
Калей смъкна наметалото от раменете си и грижливо го сгъна на тревата. После смъкна елека и ризата си, отбелязвайки с отвращение, че бяха започнали да се втвърдяват от потта и мръсотията. Когато приключеше с къпането - доколкото плискането в калната вода можеше да се нарече къпане - щеше да ги изпере. И без това беше невъзможно да станат по мръсни. Седнала на тревата тя смъкна ботушите и панталона си. Неволно потрепери, когато лекия нощен ветрец докосна голото ѝ тяло. По лицето ѝ плъзна червена.
Беше съвсем гола, тук на открито, където всеки можеше да я види.
Тя плъзна поглед наоколо, но видя единствено мрак. Гората, папурът и реката бяха притихнали. Никъде не се виждаше човек или животно, само жабите продължаваха да огласят нощта с квакането си.
Калей тръсна глава и свали ръце, с които инстинктивно бе закрила голите си гърди.
-Глупачка-измърмори тя на себе си и закрачи към малкото езерце, обвито от стена от папур.
Спря се за миг и се поколеба. Бързо изтича обратно при дрехите си и измъкна от кожения колан на панталона си късата, но здрава бойна тояга и камата. Сложи ги най-отгоре на купчинката дрехи и отново закрачи към езерцето. Пак се спря. Върна се обратно, мърморейки под нос „разсеяна кокошка“. Беше забравила сапуна.
Студената вода, опари първо десния ѝ крак, а после и левия. Калното дъно под стъпалата ѝ потрепери като живо. Поспря и изчака търпеливо хладните тръпки да спрат да пълзят по настръхналата ѝ кожа. Направи още една плаха крачка, тъмната вода, посребрена от луната в небето, се плъзна нагоре по прасците ѝ... и калното дъно се хлъзна под краката ѝ. Със стреснат писък Калей цопна по гол задник във водата. Плясъкът накара, скритите в папура жаби да замълчат за миг. Студената речна вода се плъзна нагоре по бедрата и корема ѝ, стигна гърдите ѝ и... Калей с мъка сдържа смеха си. Притисна длани в калното дъно тя се изправи, разплисквайки водата около себе си. Езерцето беше плитко. Ако искаше да се удави трябваше да седне на дъното му, а дори и тогава най-много щеше да намокри брадичката си.
Тя нагази навътре, а тъмната вода се плъзгаше нагоре по тялото ѝ. Коле-нете, бедрата, корема, гърдите ѝ... корените на папура задраскаха ходилата ѝ. Беше стигнала до края на езерцето. Отвъд папура вече беше Рейна и макар Калей да усещаше слабото течение на водите ѝ имаше странното чувство, че се намира на хиляди километри от нея. Беше тихо и спокойно. Жабешкият хор, огласяше нощта.
-Е-каза Калей с въздишка, вдигнала поглед към окъпаното в хиляди звезди небе.-Време е за баня.
Внимавайки да не мъти излишно водата тя намокри първо косата си и се сапуниса. Първия път като че ли сапунът просто отказа да пусне пяна. Вторият път беше същото. Едва на третото измиване усети по лицето ѝ потекоха вадички мътна пяна с едва доловимия аромат на люляк. Изми косата си за четвърти път и едва тогава се почувства наистина добре. Сякаш стотиците километри, които бе изминала потънаха в реката заедно с мръсотията и ленивото течение на Рейна ги отнесе далеч.
-Божичко- измърмори Калей, притворила очи от удоволствие.-Така е по-добре... много по-добре.
Алдуин беше прав. Къпането наистина ѝ се отрази добре... тя потрепери от хладът, пълзящ по тялото... но май беше време да излиза преди да си е докарала някоя настинка. Калей тръгна към брега, разплисквайки тъмната вода около себе си. Калта замърда като жива под босите ѝ крака и за миг нещо люспесто сякаш се отърка в десния ѝ прасец, но тя дори не се стресна. Надали Джалон Великия бе избрал мъничката лагуна... ако въобще можеше да се нарече така... за своя лятна резиденция.
Калей се усмихна. Джалон Великия... как пък не.
Тя излезе на брега и се огледа. Краката ѝ бяха кални, от нея се стичаха мътно-зеленикави струйки вода, мократа ѝ коса, ухаеща на люляк, лепнеше по главата и раменете ѝ, беше ѝ студено и трепереше, но странно защо се чувстваше добре. Наистина добре. Всъщност не се беше чувала така от много време... толкова много, че вече не помнеше колко точно.
Тя погледна купчинката дрехи, прилежно сгъната на тревата. Определено трябваше да измие ботушите си... и да ги изхвърли веднага щом купи други. Панталонът също, елекът също и ризата... ризата би трябвало по-скоро да я изгори, но за сега щеше да мине само с едно пране. Калей се поколеба. Ако изпереше всичко ще трябваше да се върне в лагера гола... тя се изчерви. Не, определено не можеше да го направи. Не, че Алдуин не я беше виждал гола, но тогава тя беше малко момиченце. Само, че вече беше жена и... тя плахо погледна към гърдите си сякаш се страхуваше какво може да види там... и всичко ѝ беше като на жена. Времената, в които той я бе къпал в корито в поредния хан, пеейки ѝ някоя от хилядите песнички, които знаеше или бе спала притисната в него отдавна бяха минали.
Значи трябваше да остави ризата... поне докато не се върне в лагера. В раницата си имаше друга, не по-малко мръсна, разбира се, но там щеше да се преоблече и да се върне тук и да изпере тази. Щеше да падне малко разходка, но – тя сви рамене – какво пък. Разполагаше с цялото време на света.
Калей поклати глава.
Не, Алдуин беше този, който разполагаше с цялото време на света. Тя имаше просто много, което един ден щеше да свърши, но дотогава... Калей се наведе и вдигна панталона. Беше от щавена телешка кожа, която задържаше топлина в хладните нощи и не запарваше в горещите дни. По него вече личаха десетки кръпки. Беше си обещала още на първия пазар да си купи друг, а този да запрати в най-близкото огнище. Сега обаче щеше само да го изпере, да го сложи край огъня и след като изсъхне да го обуе... отново.
Вече бе започнала да мрази тези земи- рядко населени, пусти, без села, където да можеш да купиш нещо за ядене, без ханове, в които да отседнеш, без пазари, от които да напазаруваш... Калей хвърли панталона и се стрелна към лежащата на земята бойна тояга. Не чу стъпки, не усети присъствие, не долови дихание... замръзна, когато извитото острие на камата докосна голата ѝ шия.
-Мръднеш ли- умираш. Викаш ли- също умираш.
Топлия дъх погали ухото и бузата ѝ. Жена... беше я нападнала жена. Но от къде се беше появила? Защо не бе доловила присъствието ѝ?
Калей стоеше неподвижно без да смее да помръдне и мускул. Пръстите на протегнатата ѝ ръка почти докосваха изтърканата дръжка на бойната ѝ тояга. Обаче усещаше лъхащия хлад от опряната в гърлото ѝ кама. Нападателката ѝ - която и да беше тя – трябваше само леко да изви китка и щеше да пререже гърлото ѝ. Не можеше да помръдне. Не можеше и да извика. Беше сама, гола и беззащитна. Можеше само да се надява...
-Това важи и за теб.
Сърцето на Калей заблъска в гърдите ѝ и гореща кръв потече в тялото ѝ. Алдуин. Това беше гласът на Алдуин.
-Добре ли си, Кали?
Без да смее да се обърне, за да види какво става зад гърба ѝ Калей само прошепна.
-Да.
В този миг топлия дъх на жената пак погали бузата ѝ.
-Ако ме убиеш- умира и тя.
Гласът ѝ беше тих, лишен от всякакво чувство. Ледът отново се плъзна по голата кожа на Калей. Да, Алдуин може би държеше живота ѝ в ръцете си, но тя държеше този на Калей в своите.
-Наистина ли?-разнесе се тихия глас Алдуин.-И от кога сирените убиват голи и беззащитни деца? Вече на това ли ви учи вашата Алма ата?
В нощта се възцари тишина, нарушавана само от жабешкия хор и плиска-нето на Рейна. Калей усети как камата в ръката на нападателката ѝ трепва... и бавно се отделя от гърлото ѝ. Чу само едно:
-Върви.
Калей плахо пристъпи напред и се обърна бавно. Жената стоеше там, отпуснала ръка, все още стиснала камата. Беше слаба, висока, лицето ѝ се криеше в сянката на качулката на наметалото ѝ. На колана си имаше единствено празна кания- камата беше единственото ѝ оръжие.
-Добре ли си, малката?
Калей с мъка отвори уста.
-Д-д-да, до...добре съм.
Алдуин стоеше зад жената и не бе нищо повече от сянка сред другите сенки. В ръката си стискаше кама, притисната някъде в мрака на качулката на жената. Тя беше издебнала Калей в гръб, но Алдуин беше сторил същото няколко мига по-късно. В скования ум на Калей блесна една мисъл.
-Как дойде толкова бързо?
В мракът блесна усмивката на Алдуин.
-Не съм идвал. Бях си тук. Просто чаках нашата гостенка да излезе от скри-валището си.
Прозрението зашлеви Калей като мокър парцал.
-Използвал си ме за примамка???
-Не съм те използвал за примамка, Калей. Тя и без това нямаше да те нара-ни.
-О, да естествено, че нямаше да ме нарани, по дяволите! Опря нож в гър-лото ми само, за да ми каже „здрасти“, нали???
Усмивката на Алдуин се разшири.
-Не бъди такова бебе, Кали. Нима мислиш, че щях да позволя да ти напра-ви нещо?
-Това е едно от нещата, за които държа никога да не науча!
-Ето какво- ти се облечи, а аз ще поговоря с тази дама, за да разбера защо се криеше от нас и ни дебнеше. И по-добре побързай, защото ще вземеш да настинеш.
Едва сега Калей осъзна, че е напълно гола. Скри гърди си с ръце...
-Пак виждам-обади се Алдуин.
Тя грабна дрехите си изтича в гората. Клоните изшумоляха след нея. След няколко мига се разнесе тих писък, когато едно гъвкаво клонче я плесна по голия задник. Брегът отново потъна в тишина.
-Знаеш, че не искам да те убивам, нали?
Жената, която притискаше в прегръдките си нежно като любовница само кимна в отговор... но много внимателно, защото острието в ръката му не се отделяше от гърлото ѝ.
-Знаеш и какъв съм аз, нали?
Този път жената не кимна, а отговори.
-Ти си Тъкач на светове.
-И тогава знаеш, че дори със силите си на сирена не можеш да ме победиш.
-Да, знам.
-Добре, тогава ще махна този нож от гърлото ти, а в замяна ти няма да правиш нищо необмислено. Ако все пак решиш да направиш някоя глупост като да нападнеш мен или моят чирак ти обещавам, че те разкъсам на толкова ситни парченца, че останките ти дори за тор няма да мога да послужат. Разбираш ли?
-Да.
-Е, да видим колко разбираш.
Алдуин махна камата от гърлото на жената и отстъпи назад. Тя бавно се обърна и впери в него очи скрити в мрака на качулката.
-Моето име е Алдуин и наследих Занаята от майстор Йеремия -каза той.-Момичето, което преди малко видя се казва Калей и е моят чирак. Ще ми кажеш ли името си, сирено?