автор: Albatros

То никога не бе крещяло: – Мамо!
Разкъсваха очетата му мрака,
когато пред дома ми – глухонямо –
едно дете дойде да ме сурвака.

Какъв късмет – страхливо аз си казах.
Обърнах му гърба си – да ме удря.
Камшиците на дряна ме полазиха,
а после заплющяха като луди.

Наместо думи – чух едно ръмжене.
Навярно пожелание за здраве.
Отде дойде това дете при мене,
когато всички други ме забравиха?

Сега и чаша вино да му сипя,
порязаница хляб да му отрежа,
навярно върху нея ще изхлипа,
ще му горчи изпросената нежност.

Заврях ръка във топлото му рамо.
В торбичката му пуснах някой орех...
Детето си отиде – глухонямо.
И цяла зима аз не проговорих.