автор: iszaard

Докато се разхождах безцелно един ден – поредното ми взиране във всичко, което клони към нищо в природния свят, да кажем например в праха по паркиралите коли, в канавките с още неизтекъл обратно в себе си кален сняг, в навъсените гримаси на минувачите, намерих малко огледало.
Привлече ме с блясъка си – явно беше уловило някой от слънчевите лъчи, изостанали между ъглите на една от рушащите се сгради. И понеже така или иначе бях тръгнала с цел да се срещна, ако успея, с нищото в нещата, приех го много радушно. За миг дори ми се стори, че и то като мен не е в обичайната си среда. Обаче къде ти, огледалата навсякъде са си у дома.
Обичам да вървя така – безцелно, но всъщност с най-приятната цел. Защо е приятна едва ли мога да обясня с точност, пък и да успея случайно, няма да има смисъл от това, най-малкото за мен самата. С други думи ще се изгуби вълшебството. Ще каже някой – ех, че е хубаво че мога да си позволя да се мотая. Така си е, но и за това трябва талант, най-малкото театрален.
Та аз като един обигран актьор, умеещ да се срасне до такава степен с ролите си, че сам забравя дали изобщо играе, понякога приемам радушно възможността да се огледам – дали съм добре начервена, да не би случайно да изглеждам по-мрачна или по-неуверена, отколкото всъщност съм. Защото не е ли ясно, че трябва да си блестящ на сцената, иначе ще те изгонят с камъни. Явно така се получи този път – нещо ми липсваше в макиажа или може би на огледалото бързо му е станало ясно (защото огледалата са крайно прозорливи), че след като имам нужда от неговата „помощ”, нещо не съм в кондиция. Така си беше! Понамръщих се, неприятно ми стана когато го осъзнах, но уви, вече бе прекалено късно.
Поразрових се из джобовете си - не нося огледала, та да му покажа, че не е единствено. Не съм от онези актьори, които държат непременно да се харесат, пък и рядко излизам на сцена. По ми харесва ролята на режисьор. И защото отдавна съм разбрала това – че всъщност никак не обичам да играя, гледам да не се забърквам с огледала, пък и с камери – взаимно не се понасяме.
Да си призная (и което бе най-естествено), реших да отмина. То актьори много – огледалото с други да се занимава. Обаче не стана така. Вървя си аз от този ден по улиците, прибирам се у дома – огледалото все след мене ходи, вече мира не ми дава. Хем искам да се огледам в него, хем не искам, и яд и страх ме хваща. Не ме харесва и това е! Започвам да го разбирам това огледало – явно вълшебно се оказа – най ще е доволно ако изчезна. Иска от мен от нищото по-нищо да стана.