автор: nikoi

Много пъти ти писах тъмни стихотворения.
Малко думи на листа. Наместо подарък.
Но от думи, неносещи своите значения
този свят между нас днес не става по-малък.
Много плаках, когато не си ме разбирала
от високите клони на своите години.
И греших. Ти по същия път си преминала,
устни стиснала в същите болки до синьо.
Не разбирах и аз - от полето на моите.
Не посях, а пожънах семена. И безхлебна
пробвах с вино от снежни цветя за упойка
да смаля и гнева, и растящата нежност.
Но защо обяснявам неписани истини:
ти ми знаеш и кътните зъби, и млечните.
Ти прочиташ и думите, на зеници увиснали
и се скриваш в тъгата си - в моята да не пречиш.
"На деца и животи май хората случиха"
често казвам, от яд вцепенена. Но няма
никой, - слагам за подпис сълза в тоя кучешки
студ - който повече да е случил на мама.