автор: yotovava

Притихна хижата сломена, когато мълком я отминах.
И с птица − в тъмното ранена − изтече утрото в комина.
А хълмовете заледени, недостъпни вечно за дланта,
в сълза търкулнах за последно. Където паднe, да остане.
Лекувах колена, издрани – тъй дълго спусках се и бягах.
И бе тръпчив и сладък хлябът, поделян с вятъра бродяга.
И можех лесно да обичам, гадаех пукота дървесен,
колчем есента обличаше гората в цветове и песен.
И беше светло и просторно... Градът изчезваше до бяло.
Над изтърбушения покрив нощта с ефирно одеяло
завиваше света, с усмивка и с щедрост на луна сияйна.
И аз кълнях се, че ревниво ще опазя скромната й тайна
как в този свят се оцелява без ежби, похот и греховност,
през мóрен дъх на жарко лято, преляло в къдрите дъждовни.

А ти представа нямаш как е безпредметна суетата вечер,
не се ли слееш с планината и без да се превърнеш в клечка,
в мушица, в охлювче невзрачно, прозирно,непретенциозно,
в листец, на ранина припламнал, и в люспица от змийска кожа,
в зов на кос, в зеница на дъждовник, в изплашен писък на щурче,
защурали се безпосочно, със подслон от кръпчица небе...
... в трева – отъпкана с нозете – когато леко се изправя,
и бавно взима дишшък крехък и мирис на сено оставя....
Представа нямаш, тъй е чужда и скрита тленната първичност
за този град, пропит от нужда да бъде странен и различен,
неестествен – като какавида, разперил пипала огромни,
избълвал мръсно и обида с бетонните си душни стомни,
миязмено разбит, битуващ с просията, зловон трамваен,
в пропития с парфюми въздух, бензин и чувствата под наем.

Градът пълзи към планината, дере разлистената кожа,
душите ни обръща на квадрати, дишането – в невъзможност.
Светлик в панелени обвивки виси от небосвода ниско.
Ефирът ни гърми сърдито – съдира синята си ризка
на ивици, защорва горе останалия къс небесен.
И е трудно да говорим езика, с който ни омесиха
от пръст и дъжд, памук и троскот, въздушна паякова нишка,
от копривен лист, сълза на дрозд, от тъмна мисъл и въздишка,
светлик и мрак, от лед и плам, от сияен теменужен ирис,
от скрежинка бъз и вишнев цвят и клонки орех ръждолисти.
Престанахме да бъдем ние, на Господа да сме подобни.
Зад странни никове се крием – безименни, самодоволни
и агресивни, анонимни, застинали като икони –
с които и до днес не свикнах – правила, уредби и канони

не бяха по вкуса ми. Вече градът е споменът за камък –
крайпътен и така далечен, че по-нататък друго няма.
Ноември в сивите кълчища заприда облаци, въздиша
и зимните коси в стърнища ветрее върху кал и киша.
Не виждам пътя безпосочен, назад не искам да се връщам
изтривам спомена за плочник, асфалт, многоетажен свършек.
Натам, където непознато, уютно като в топла соба,
ме чака верният приятел и кроткият бумтеж на огън,
Без конкретни очертания ме следват сенките в безкрая –
птицата, смъртта и паяка, в чиито шепоти потапям
среднощ клепачи уморени и се предавам на съня си
без страхове, не ме причакват на егото ви земетръсно
ни щенията, ни тъжбите, нездравото ви дружелюбство.
На мен ми стига да съм писък на кос в покълващата утрин,
жужук и дъх, рояк в салкъма и нишка сребърна връз клек,
в която слънцето се спъва и знам, че още съм човек.