автор: Usmiv4ica

Привидности

Навлезе в гората на привидностите.
Нямаше никакво желание да го прави, но се налагаше. Пътят й минаваше и оттам. Мястото беше красиво. Измамно красиво и лъскаво. Чувстваше се като попаднала в реклама на туристическа агенция. Имаше всякакви дървета. Едни ухаеха, отрупани с пищни цветове, а багрите им се бореха за надмощие преекспонирано ярки. Други, наклонили клони досами земята, предлагаха най-вкусните за очите плодове. Естествено имаше и храсти, за които, ако се съди по формите и великолепието им, се грижеха само най-добрите майстори-градинари. Навред лакатушеха бистри поточета, а примамливи беседки предлагаха уют за почивка.

Чувстваше се съвсем не на място на фона на цялата тази бляскавост. Прашните й обувки оскърбяваха пътеките, покрити с мозайки-шедьоври от полускъпоценни камъчета. Откъсна си ябълка, но тя, въпреки примамливостта си, се оказа блудкава и труда за преглъщане. На фона на марковия аромат на цветята осезателно усещаше, колко е потна, но не си и помисляше да се освежи в някое от вирчетата и да размъти кристалните им води. Излишно беше и да се надява, че тази така влюбена в себе си околност, ще е твърде надменна, за да я забележи... Полазваха я разменяните зад гърба й мисли, облечени с отесняло съжаление и изпълнени с присмех и презрение. Раницата й натежа и протриваше болезнено кожата на раменете й.

Знаеше, че тази гора е създадена от стремежа на хората да показват най-доброто от себе си, но и от страховете им, че околните не биха ги приели заради недостатъците им. Спомни си една шега от часовете по психология. Че жените се влюбвали в това, което чуват, мъжете - в това, което виждат. Затова мъжете се специализирали в лъжите, а жените - в гримирането. Всъщност гримирането също можеше да се разглежда като разновидност на лъжата – елементарна визуална измама. Някои обаче ставаха толкова добри в тези умения, че започваха сами да си вярват и отказваха да покажат негримираната си същност.

Не харесваше заблудите във всичките им форми, дори и когато прекрасно разбираше, че са от онази абсурдно наречена благородна порода. Ненавиждаше се в случаите, когато й се налагаше да ги ползва, и то не само защото бяха единствена възможност за оцеляване, или защото й спестяваха някоя нечовешки трудна отсечка от пътя, а и заради лицемерието, пуснало дълбоки корени в очакванията на хората за добро възпитание и морал. Разхили се, като си представи, как би зяпнала баба й, ако някоя сутрин се появи на закуска разчорлена, с размъкната пижама и на въпроса „Как си?“ вместо с обичайното усмихнато „Добре!“ отговори с пълен отчет за преживяните с приятелчето й радости или разочарования през изминалата нощ.

Споменът за баба й я върна към реалността. Една мъничка доза смях и всичко наоколо започна да изглежда по-истинско. Забеляза пожълтели и изсъхнали листа, прораснали и неподрязани клони, нападали по земята презрели и загниващи плодове. Дочу квакане на жаби. Пътят излизаше от гората на привидностите. И крайно време! Вече едва влачеше крака. Захвърли раницата и се излегна на първата полянка с пожълтяла трева. По небето се гонеха сиви облаци, съвсем различни от тези на пощенските картички.