автор: yotovava

Червено беше слънцето и пясъчно,
светлици заиграха над главите ни
в един неделен ден подир обяда
и в гръмналите радиоемисии.

И как семафори във синьо светнаха:
– Отворен пътят е и все нагоре е,
и ви чакат на червената планета.
Мълчаливите й пазви проговориха.

Дъгата се разчупи в звездни залчета,
изрони се в трохи за гладни птичета
и разноцветни пърхаха крилцата им,
а после във зениците потичаха,

за да разкажат откъде сме тръгнали –
слепи – колко пътища сме извървели,
преди да писнат совите за връщане
и да превърнат в шепоти вселените.

Небето се заплете по етажите,
по улиците облаци потекоха
с онази крехка тленност на миражите,
прегърнали оазиси и трепети.

И бе така красиво – като в притчите.
Очите пиеха и дъжд, и люляци
По пистата вселенска се затичаха
крачета боси с плитчици разюздани.

От космоса се връщаха совалките
не бяха нужни повече скафандрите –
в мига когато хората пораснаха
и проумяха, че са просто ангели.