автор: nikoi

Сякаш свършва светът, хора, сякаш е зима,
сякаш пътят се губи сред сняг без следа.
Сякаш нещо си тръгва, за децата ни зримо,
а за нас непонятно сред шума на града.

Сякаш мислим за край, а се случва начало.
Сякаш някой се смее и смехът му вали
над главите ни с леко безгрижие бяло
и затрупва тревожните делнични дни.

Мисля, че ни прости тоя господ отвътре-
всеки носи във себе си младенец ненарочен.
А под острата дреха на зимните тръпки
се спасяват сърцата ни точно във осем.

И навън е декември, преял с курабийки,
дишащ снежно през своите бели очи.
Не е свършил светът, има още да видим.
Не е свършил светът, по децата личи.