Момичето стоеше почти неподвижно,единственото привидно движение беше дишането и.Седнало на една скала,то се взираше в морето.Надяваше се да намери отговори си там на тази скала.Но знаеше,че тези отговори нямаха въпроси.Сърцето и беше разбито,мечтите и бяха разбити,нищо не беше останало.
Само за ден детството беше прекършено,жестоко и брутално изкормено от него. Изгарящата болка не искаше да си отива,празнота обхващаше всичките и чувства.Вик на агония отекна в тишината.Последван от втори.Но болката оставаше. Отчаяние беше се загнетило в сърцето на момичето.То вече нямаше мечти, беше живо само за да страда.За да изкупи някак вината си.Ако някой забиеше кол в сърцето си тя нямаше да го усети.Отдавна вече не беше жива.Не,не беше мъртва. Но беше като ходещ мъртвец сред морето от другите хора.Сълза се отрони по бледото лице.Чувството на загуба оставаше,с течение на времето дори растеше.Толкова изгубени мечти,толкова чувства и сълзи.Безвъзвратно загубени.Момичето нямаше бъдеще,дори и не молеше за такова.Тя се молеше за смърт,но бавна и мъчителна,тя трябваше да страда.Или може би смърта за нея щеше да бъде дар,затова и още беше жива,вкопчила се в безличното си съществуване.Да,тя беше жива отвън.Но всичко вътре в нея беше мъртво,прогнило от мъка и страдание.Емоциите бяха оставени някъде назад във времето.Съществуваше,дишаше,но нищо нямаше значение,механично съществуване без любов,само празнота.Момичето стана.Вървеше бавно,сякаш всяка стъпка и костваше много усилия.Вълните се разбиваха в скалите и пръскаха лицето и,но тя не обръщаше значение.Отдавна красотата не присъстваше в живота и.Продължи да върви по пясъка,оставяйки следи в пясък.Следи,които само след миг бяха заличени от морето.Отвори малката врата и се запъти навътре към това тъй скъпо и познато място.Коленичи и заби ръцете си в пясъка,склонила глава.Сълзите капеха една след друга върху пясъка.Момичето не усещаше времето,не усещаше нищо.Когато небето се притъмни и първите зведзи изгряха,тя се надигна.Погали с нежност студената плоча и целуна своята приятелка.