автор: kasiana

(фентъзи)

         -Дàвиде, защо настоявахте да присъстваме с Имеона на Конфирмацията? – попита Апостол Раев, спирайки в подножието на кулата с камбанарията на площад „Сан Марко”.
         -Да присъствате вие, господин професор, а не и дъщеря ви. – каза Давиде – Не се ли досещате защо?

         -Честно казано - не.
         -Не ви ли впечатли приликата между вас и епископа?
         -Да, но десетки други мъже може също да приличат на мен. И какво от това?
         -Тогава защо ви призля като го видяхте?
         Професорът замълча. Все още беше в плен на мига, в който двамата с Марко Соларис срещнаха погледите си…Затова реши да не прекъсва Дàвиде, сви рамене и остави детектива да води разговора.
         -А знаете ли, че епископът е брат на старши помощник-капитана на AURORA –ПитърСоларис? – попита Дàвиде.
         -Наистина ли? – учуди се професорът – И какво от това?
         -Как какво? Не се ли досещате?
         -Какво да се досещам, Давиде?
         -Че той може да се окаже вашият син Пламен! – изтърси неочаквано детективът.
         Апостол Раев онемя. След това реагира остро:
         -Давиде, вие чувате ли се какво говорите? Как може епископът да е Пламен, щом Питър му е брат?
         Последва пауза, в която професорът напрегнато очакваше отговора на детектива, който от своя страна съобразяваше как да му съобщи това, до което се бе добрал, проучвайки личността на епископа. Но реши, че не бива повече да крие истината от Раев и бавно, поемайки си дъх, изрече на пресекулки:
         -След проверката на много документи... се оказа, че Марко... е осиновен от семейство Соларис, 9 месеца преди да се роди Питър...
         -Какво? Как така осиновен?
         -Осиновен, като осиновен. – изрече като скороговорка Дàвиде.
         Едва сега Апостол Раев си спомни думите, които си размениха с епископа, когато след сърдечния пристъп, се свести в ръцете му…
         -Padre – бе прошепнал Марко.
         -Ragazzo mio – като насън бе промълвил Апостол Раев.
         Професорът се огледа, търсейки с поглед Имеона и епископа, които се бяха отправили към Канале Гранде. Но не ги видя.
         -Давиде, къде са те? Къде са дъщеря ми и Марко? – почти изкрещя той. Гълъбите, които се щураха в краката му, стреснато се разлетяха напосоки.

         * * *

         -Къде отиваме, Княже? – попита Тривелия.
         -До Кантелупо ди Бояно…
         -Какво е това?
         -Столицата, или както някои казват – Резиденцията на кан Алцек, един от петимата синове на Кубрат, комуто били дадени от Ромуалд, сина на крал Громуалд, пустеещи земи между Венеция и Равена за поселение на народа му…

         Имеона и Питър Соларис – безплътни, поради което и невидими за екипажа , както и за княза и Тривелия, стояха до сами благородните пасажери на кораба и чуваха ясно всяка тяхна дума.

         -Значи напускаме Венеция? – попита Тривелия и в гласа ù трепнаха нотки на съжаление – Не може ли да останем поне още един ден тук?
         -Забравяш, че тайно напуснахме Константинопол. Ако разберат, че не аз, а двойникът ми е в Магнаура, ще си имам големи неприятности.
         -Сигурен ли си, че ще откриеш наследници на кан Алцек? Все пак минали са две столетия и половина от заселването му по тези земи…
         -Надявам се да открия…Чувал съм за един-двама…
         -И защо ти са ? – продължаваше да пита Тривелия.
         Князът замълча. Макар да бе изпитал верността на девойката неведнъж в различни ситуации, все още не се решаваше да сподели с нея тайните си въжделения. Но тя го гледаше настойчиво в очите и проникнал чрез тях в благородната ù душа, той реши да рискува.
         -Знаеш, - започна князът – че до днес никога не съм те питал нищо, отнасящо се за теб и семейството ти. Стигаше ми това, че в твое лице открих сродна душа и добър воин, въпреки че си момиче…
         Тривелия го гледаше озадачено и за пръв път откакто се познаваха, не успяваше да проследи по-нататък извивките на мисълта му.
         -Търся онова тайно знание за българската орèнда, - започна князът – което са имали кановете- колобри на България. То изчезва незнайно как по време на междуособиците между боилите, недоволни, че синът и внукът на Тервел вместо да водят войни с Византия, управляват България в мир с нея, а това лишава боилите от възможност за богата плячка…И в яда си избиват наследниците на великия род Дуло. Дори да са останали след това колобри от по-низш ранг, дядо ми Борис ги е посякъл при отказа им да приемат Християнството…
         -А на теб защо ти е това тайно знание? – попита Тривелия.
         -Нима не виждаш, че държавата ни не върви на добре? В желанието си да завладее Константинопол, баща ми стигна до там, че през 922 година реши да се съюзи с арабите фатимиди, за да може чрез техния флот и нашата конница да превземе столицата на Византия. И без малко да успее, но на връщане от Кайруан, столицата на Фатимидския халифат българските и фатимидските пратеници били заловени от византийците…

         -Невероятно! – прошепна тихо Тривелия – Каква ирония на съдбата! Преди век и половина прадядо ми – езичникът кан Тервел, спасява Константинопол от арабите мюсюлмани, а само преди 4 години християнинът – цар Симеон Първи се съюзява с арабите, в желанието си да срине византийската столица…

         Князът не я чу и продължи да говори като в сън:
         -Аз не искам безсмислени войни…Търся тайното знание на българските канове-колобри, за да мога да защитавам родината си в трудни времена…

         Имеона и Марко слушаха юношата княз, затаили дъх. През съзнанието и на двамата премина една и съща мисъл: „А историците свързват името на княз Боян Мага само Богомилството”

         Двата гълъба на гротмачтата се спуснаха и закръжиха над главите на Тривелия и княза…
         Имеона и Марко се досетиха, че водачите им във времепространството ги приканват да ги последват. Затова затвориха очи и насочиха съзнанието си към своя 21 век, с надеждата, че ще се върнат отново на кораба, за да се срещнат пак със средновековните си същности…

Следва