автор: Milvushina

Продължение от Всичко е възможно (4)

А те винаги ме питат:
Защо трябва да простим?
Ако трябва само да простим
И никога да не забравим.
От музикалката тематика на епизода - Widowtree / Autumn Tears (*)

Самюел цяла нощ се въртя в леглото. Мислеше върху ултиматума, който му беше поставила Кейра. Жена му никога не отправяше празни заплахи, затова той не изпитваше ни най-малко съмнение, че тя е напълно сериозна в намеренията си. На следващата вечер щеше да загуби или нея, или ангела.

Навън беше още тъмно, когато Самюел стана, за да вземе душ. След него се почувства по-свеж, но все още твърде далеч от решение. Когато се върна в спалнята, вниманието му първо привлякоха бикините на Кейра, които така грубо беше разкъсал. Вдигна ги от пода и ги разгледа. Целите бяха изработени от много деликатна, прозрачна черна дантела. Той седна с тях на тоалетката й и ги помириса. Ухаеха на жена – на неговата жена – и на скъп дамски парфюм.

Самюел се опита да си представи живота си без тази миризма и не успя. Погледна към Кейра – лежеше по корем с лице обърнато към прозореца. Първите лъчи на слънцето се прокрадваха между щорите и галеха бузите й като нежни пръсти. Въпреки че се изкушаваше се да я събуди, за да поговорят, Самюел предпочете първо да помисли на спокойствие. Насочи вниманието си към тоалетката. В единия й край бяха подредени козметичните принадлежности на Кейра. Той взе в ръце малкото увеличително огледалце, тубичката с фон дьо тена, очната линия. Доставяше му неимоверно удоволствие да я гледа как се гримира и разкрасява пред огледалото. Правеше й комплименти, а съпругата му се кикотеше и червеше като ученичка. В такива моменти той рядко можеше да се въздържи и я целуваше където му падне. Кейра го мъмреше, че й разваля грима, но накрая се предаваше и му отвръщаше по същия начин.

Самюел вярваше, че именно физическата им близост запазваше топлината във връзката им. Случваше се да минат седмици без възможност да се отдадат на страсти в леглото, но двамата постоянно се докосваха – държаха се за ръце, прегръщаха се, разменяха си по някоя небрежна целувка. Въпреки че се случваше и да се скарат, двамата се радваха на много щастлив брак.

Колко от приятелите му можеха да се похвалят с подобно нещо? Един от десет? Един от двадесет? Почти половината му колеги бяха разведени или разделени с жените си, а много други се въздържаха от тази стъпка по чисто практични съображения. Често му повтаряха, че е голям късметлия, а Самюел с усмивка им отвръщаше, че съвсем не е въпрос на късмет. Хубавият секс и взаимните компромиси бяха от огромно значение, но силната им връзка с Кейра се основаваше преди всичко на пълното доверие, което си имаха. Можеше да й сподели всичко и да разчита на нея безусловно и в най-трудните си моменти.

Той мислено се върна към раждането на сина си, който се беше появил на бял свят преди четири години и два месеца. С бебето всичко беше наред, но Кейра бе получила тежък вътрешен кръвоизлив и животът й висеше на косъм. Самюел беше прекарал две денонощия неотлъчно до жена си, държеше ръката й и отказваше да се храни или спи докато тя не се стабилизира. Когато състоянието на Кейра беше критично, той на няколко пъти се бе опитал да си представи живота си без нея и всеки път избухваше в сълзи. Тази мисъл напълно го парализираше.

С Кейра споделяха огромно легло с красива дървена резба по рамката. Жена му все още спеше прегърнала възглавницата, а вдясно от нея чаршафът все още стоеше омачкан след ставането му. Самюел затвори очи и си представи другата половинка недокосната и празна: легло, в който той спеше съвсем сам на своята страна. Буца заседна в гърлото му.

А затова, че с Кейра днес бяха заедно, основна заслуга имаше не друг, а Лукса. Успехът на брака му можеше да се нарече рядкост, но връзката им с ангелчето беше единствена по рода си. Самюел с усмивка си припомни едно от приключенията на Алиса в Огледания свят. “Знаеш ли, винаги съм си мислела, че еднорозите също са митични чудовища! Никога не съм виждала такъв на живо.” “Е, сега като се видяхме,” казал Еднорогът, “ако повярваш в мен, аз също ще повярвам в теб. Имаме ли сделка?”

Лукса и Сами си бяха повярвали взаимно и това им носеше огромна утеха. Само мисълта за обичта й, за разбирането й, за подкрепата й му бяха достатъчни да преодолее всяко препятствие по пътя си. А тя....

“Ще те помня вечно,” му беше казала. Човешкото съзнание не можеше да побере понятието за вечност. Дори теоретичен физик като Самюел разбираше смисъла на думата, но беше неспособен да си я представи в действителност. Вечността щеше да продължава когато него вече го има; нито внуците му, нито дори техните наследници. Нямаше да е свършила дори когато Слънцето угасне и Вселената потъне във вечен мрак. През това време Лукса щеше да продължи да съществува и да го помни.

Да й върне панделката означаваше не само, че вероятно тя никога нямаше да се върне при него отново. Онова, което изпитваха един към друг, едва ли щеше да се промени, но свещената връзка между тях щеше да бъде непоправимо накърнена. Самюел беше уверен, че Лукса ще приеме това стоически, защото беше в природата й, но щеше да се натъжи и да го запомни за вечни времена. Той се разтрепери при тази мисъл. Ако й върнеше панделката, за да запази семейството си, как щеше да живее с това чувство на вина?

Самюел разсеяно вдигна една малка бутилка от тоалетката. Капачката не беше добре затворена. Той я приближи до носа си и долови омайващия аромат на лавандула и жасмин. Кейра не харесваше много тази миризма, което значеше, че е купила маслото специално, за да го изненада.
Той обърна поглед към леглото. Жена му беше отворила очи и го наблюдаваше безмълвно. Самюел стана от тоалетката и седна до нея.

- Какво правиш? – попита го Кейра.
- Размишлявам.
- До какви изводи стигна?
Самюел се втренчи в малката бутилка, която държеше в ръце и каза меко:
- Знам, че те пренебрегвах напоследък.

Той леко отметна завивката и разкри голия гръб на жена си. Сипа малко от ароматното масло в шепата си, изчака докато се стопли и сложи длани на раменете й.
- Сами…
- Какво има? Не ти ли е приятно?
- Напротив…! Но… трябва да знаеш, че не можеш да ме подкупиш. Няма да отстъпя.
С дълго движение Самюел плъзна ръце надолу от двете страни на гръбнака й чак до края на седалището. Кейра се усмихна неволно.
- Не очаквам да промениш решението си – каза й той. – Помагам си да взема своето.

-------------------

Кейра се събуди от нечия ръка върху рамото си. Тя едва отвори очи и се опита да ги фокусира върху лицето на Самюел.
- Какво стана? – промърмори тя сънено.
- Заспа.
- Колко е часът сега?
- Наближава 11.
- По дяволите. – Кейра светкавично скочи на крака.

- Спокойно. Направих закуска на децата и повиках детегледачката. Сега е при Джорди. – Самюел въздъхна. – Взех решение. Ще й върна панделката.
Кейра веднага забеляза, че съпругът й държи нещо бяло в ръце. Тя кимна.
- Не мога просто да я оставя в плик под вратата, Кей. Искам първо да поговоря с Лукса, да й обясня.

- Твоя работа. Когато й дадеш панделката, ще й кажеш, че го правиш, защото семейството ти е на първо място. Няма да се успокоя докато не чуя това от теб със собствените си уши, затова ще стоя наблизо и ще ви слушам. За да съм сигурна, че няма да ме изиграеш, говорете на глас през цялото време. Никаква телепатия!

С всяка дума на жена си Сами униваше все повече. Той стискаше панделката, сякаш животът му се крепеше на нея като на спасително въже. Кокалчетата на ръцете му побеляха като сняг.
- Това са моите условия. Ясна ли съм, Самюел?
- Кристално ясна – каза той мрачно.
- Тогава се обличам и ще слезем долу заедно.

-------------------

Седнал до стената и притиснал панделката към слепоочията си, Самюел не разбра кога Кейра се гримира и облече в семпла зелена рокля. Във всеки друг ден той щеше да се възхити на небрежната й елегантност, но сега това изобщо не достигна до съзнанието му. Мъртвешки блед, той остави жена си да го поведе надолу по стълбите към кухнята.

Фигурката на Лукса се открояваше между храстите в градината. Самюел се спря пред френския прозорец и се вгледа в нея. Стори му се по-красива от всякога с изящните си черти и белите цветчета вплетени в косите й. Той преглътна с мъка, а целият му кураж го напусна.

- Тя е там – каза Кейра зад гърба му. – Вие говорете в беседката. Аз ще седна под смокинята.
С изтръпнали пръсти Сами пъхна панделката в джоба си, после отвори вратата и се показа в градината. Лукса веднага го забеляза.

“Сами!” – зарадва се тя.
- Здравей, Лу – отговори й той на глас. Усмивката й угасна.
- Какво има?
- Ела да седнем, всичко ще ти разкажа.

Сами я поведе към беседката в другия край на градината. В нея около кръгла маса бяха разположени няколко дървени пейки с облегалки, покрити с меки възглавници. Двамата се настаниха на тях до друг. С крайчеца на окото си Сами забелязва, че жена му тихомълком сяда между накапалите листа под съседното дърво.

- Снощи като се прибрах в спалнята, Кейра ме чакаше – започна той. – Как да ти го кажа, Лу, ами… бях груб с нея. Направих нещо лошо и много се срамувам от себе си. Вече разбирам, че ти на няколко пъти се опита да ме вразумиш, обаче аз бях толкова вглъбен в себе си, че изобщо не възприемах. Извиних й се, но вредата е сторена.

Лукса се излегна на пейката и сложи глава в скута му. Сами се наведе да я целуне по челцето, а пръстите на ръцете им се сплетоха.
- Кейра поиска да ти върна панделката – каза й той след дълго мълчание. – А аз й обещах, че ще го направя.
- Разбирам. – Лукса стисна ръката му. Въздухът в беседката сякаш се сгъсти и натежа над тях като оловен капак. – Дай ми я тогава. Ще си я взема обратно.

- Още не съм готов! Бог ми е свидетел, сигурно никога няма да бъда… Ще ти я върна, но нека първо я подържа още малко. Толкова кураж и сила ми е давала тази панделка през годините! Гледам я, докосвам я, спомням си за теб. Ти ме направи по-добър човек - не защото целеше да ме промениш, а защото присъствието ти в живота ми извади наяве доблест и сила на духа, за които не бях подозирал, че притежавам. В стремежа си да се почувствам достоен да ти бъда приятел, се научих да се боря за важните за мен неща. Толкова много постигнах в живота си чрез теб. Бих искал да ти кажа колко съм ти благодарен и колко те обичам за това, но думите не могат да изразят чувствата ми – нито в цялост, нито дори отчасти.
- Гали ме, Сами.

Лукса беше протегнала крило към него. Самюел много нежно прокара пръсти по цялата му дължина, докъдето можеше да стигне без да легне върху нея. Ангелчето се отпусна. Въздухът, който беше започнал да трепери около тях от невидимо напрежение, осезаемо се разреди. Самюел въздъхна. Чувстваше се като затворник, който се наслаждава на последните хапки от любимата си вечеря преди екзекуцията си. Със свободната си ръка той бръкна в джоба си и извади панделката.

- На вид обикновено, лъскаво парче плат, но само изглежда така – каза Сами. – Тази панделка представлява ключа към велико научно откритие. Трябва да ти призная, че неведнъж съм се чувствал изкушен да отрежа едно парченце от нея и да го изпратя в лаборатория. Винаги съм знаел, че ако я дам за изследвания, ще бъдат намерени отговори на много неразрешени въпроси, които мъчат нас учените. Но аз не мога да направя това! Не бих се разделил и с една двадесета от нея, когато зная, че тя е част от теб като косата и очите ти. Между теб и науката, винаги съм избирал и ще избирам теб.

Сами изтри една сълза, която се канеше да потече по бузата му. Лукса настойчиво потърка ръката му с крило и той отново започна да я гали.

- Това, че с Кейра се събрахме, също го дължа на теб – продължи той. – Ако точно преди да се разделим не ми беше казала, че мога да разчитам на нея, вероятно никога нямаше да набера смелост да й се доверя. Тя ми помогна да преодолея меланхолията, която се превърна в най-близкия ми спътник, когато теб вече те нямаше. С Кейра станахме приятели, а аз неусетно се влюбих в нея. Тя ме допълва, Лу. Не се чувствам цял без нея.


В това време Кейра ги наблюдаваше, седнала под смокиновото дърво. Сърцето й се късаше – не беше виждала съпругът си да плаче откакто се бе родил синът им. Сълзи потекоха и от нейните очи, когато чу, че именно Лукса го е подтикнала да се сближат. Въпреки това тя си наложи да се овладее и отново се заслуша в разговора им.

- … живота си без нея – казваше Сами. – Но не това ме накара да взема решението да ти върна панделката. Освен съпруг, сега съм и баща. – Той помълча преди да продължи. – Лудия се роди в осмия месец, само два килограма и половина. Имаше най-малкото носленце на света, миниатюрни пръстчета на ръцете, сбръчкани бузки и тъмна косичка. Беше крехка и нежна като порцелан. Дадоха ми я да я подържа, а когато я взех в ръце и погледнах малкото й личице, разбрах, че светът ми се е променил завинаги. Готов съм да жертвам живота си за всяко от децата си. Работата ми е важна, бракът ми е важен, но те са по-важни от всичко.

Лукса се надигна и седна на коленете на Сами с лице към него. Двамата се прегърнаха.
- Кейра те счита за съперница, Лу. Предполагам не съвсем неоснователно – може би съм й дал повод да мисли така, но вече е твърде късно за съжаления. Познавам я много добре. Тя не е по кухите заплахи. Ако не ти върна панделката, тя ще ме напусне и ще вземе децата. Знам какво е да растеш без баща. Загубих моя като бях още съвсем малък. – Той се втренчи в ръката, с която стискаше панделката. – Кейра искаше да ти кажа, че за мен семейството е на първо място. Готов съм да направя най-голямата жертва, за да й го докажа.

- Не плачи, Сами – каза му ангелчето. Много внимателно попи с върха на крилото си една сълза, която се канеше да потече по бузата на приятеля си.

- Все едно пак съм на 15, нали? Откакто се появи, последните сякаш 25 години от живота ми сякаш станаха безплътни и прозрачни като сянка, а аз отново съм ученик. Обаче аз не съм, Лу. В сърцето си винаги ще си остана момче, но вече изглеждам като мъж и мисля като мъж. Време е и да постъпя като такъв.

Ангелчето го прегърна с ръце и крила, а той силно се притисна към нея. Устните им се срещнаха и се сляха в целувка. Когато се разделиха, Лукса поднесе шепи към Сами.
- Обичам те – каза й той глухо.

Кокалчетата на Самюел бяха побелели от стискане. Пръстите му бавно се разтвориха, а панделката се показа между тях.
- НЕ! – изкрещя Кейра. Стрелна се към тях по-бързо от светкавица и покри с длани ръката на мъжа си. - Недей, Сами…

Той я гледаше с широко отворени очи, загубил ума и дума. Лукса се измъкна от скута му и седна от другата му страна.
- Не е нужно да го правиш – повтори Кейра. – Ако й върнеш панделката, знам, че няма да заобичаш мен повече, а нея – по-малко. Исках да те изпитам, както някога Господ изпитал Авраам, когато го накарал да пожертва сина си Исаак.

Самюел, с наведена глава, не отговори веднага. Накрая кимна и разтвори обятия, а Кейра потъна в прегръдката му.
- Прости ми, че ти причиних толкова болка, Сами. Съжалявам, че трябваше да ви подложа на това. И теб също, Лукса. Разбери ме. Чувствах се длъжна да защитя семейството си. Имаме три деца. Трябва да мисля за тях.

- Четири деца – поправи я ангелчето.
- Как четири? Три са.
- Значи не знаеш. Четвъртото е много малко, като прашинка е още.
Двамата съпрузи се спогледаха.
- Бременна ли съм?!
- Да.
- Сигурна ли си??
- Напълно.

Самюел разцелува жена си. Очите и на двамата отново се насълзиха, но този път от вълнение. Лукса ги наблюдаваше с кротка усмивка, без да се намесва.
- След раждането на Джорди се появиха усложнения. Мислехме, че няма да имаме повече деца – обясни Кейра като се поуспокои. - И три са огромно щастие, но четири е още по-хубаво.

- Това е прекрасна новина за нас, Лу! – каза й топло Сами и пъхна панделката обратно в джоба на джинсите си. – Предлагам да отворя бутилката вино, която пазя за най-специални случаи. Имаме не един, а цели два повода за празник.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ-ФИНАЛ

-------------------

* Идеята за разказа-допълнение ми хрумна именно докато слушах тази песен. Ето защо импресии от нея са вплетени в целия епизод. Ето и превод на текста:

Помниш ли
Пръстите от слънчева светлина,
Както галеха лицето ти?

Помниш ли
Листата, танцуващи в небето
Падащи меко
Към тихата си смърт?

Картината е там,
Ясна като стъкло в очите им,
Невинна като песента на жалеещи птици.
Птици, които плачат, само за да живеят още, дори само още един ден.
За да бъдат като нас, а нажалени ангелски лица.

А те винаги ме питат:
Защо трябва да простим?
Ако трябва само да простим
И никога да не забравим.

Прочети тези думи, които са издълбани на лицето ми
И после погледни другаде... погледни другаде.