автор: ivliter

Пейката на която съм седнал се намира под едно ябълково дърво в двора на училището. Децата са вече в час и в двора сега е тихо и приятно да си седиш в свободния час под галещите лъчи на есенното слънце. Да си седиш и да си мислиш за свои си неща, необезпокояван от никого и от нищо. Но подухна лек ветрец и събори няколко ябълки в тревата.
Те отклоняват мислите ми в друга посока, карат ме да си спомня за Нютон и откритието му на закона за гравитацията. Но де да беше само това. Като ме видя, към мен се запъти веднага една колежка, почитателка на окултните науки, вероятно имаща и тя свободен час. Още преди да седне ме попита:
- Какво си се умислил, колега?
- Мисля си за това, че човек не може да избяга от съдбата си.
- Може и да може – не се съгласява колежката. Точно сега чета една книга, в която пише нещо по този въпрос. Сега ще ти прочета.
И тя вади от чантата си един дебел том, изпълнен целия с бележки и подчертавания. Дебелата книга не вещаеше нищо добро за усамотението ми. Жената бързо намира пасажа който търси, поглежда ме победоносно и казва:
- Слушай сега!
Гласът и звучи наставнически и назидателно. Аз вече бях преподавал уроци четири часа, сега пък волю-неволю, трябваше да изслушам един. Колежката чете много ентусиазирано, но аз за съжаление не мога да и отговоря със същото.
Усещам как до мен присяда Ведрина и казва:
- Май не ти е никак интересно, а?
Предпочитам да вляза в диалог с нея:
- Книгата сама по себе си изглежда е интересна – отвръщам.
- Тогава!?
- Нямам нагласа сега за нея. Прочетеното рекушира безответно в мен.
- Защо й каза тогава, че мислиш за съдбата?
- За да отговоря нещо смислено. Аз и наистина мислех, но искам по свой си начин, от своя ъгъл да погледна проблема, а не от ъгъла на другиго.
- Много точно е казано, нали? – повдига очи от книгата колежката и прекъсва разговора ми с Ведрина.
- По-точно и не може и да бъде – отвръщам вяло аз.
После се обръщам към мистериозната си събеседничка с думите:
- Мислиш ли, Ведрина, че човек може от книгите да се научи как да живее?
- Може би да.
- Аз мисля, че не може. Толкова много книги, толкова различни, понякога допълващи се, понякога взаимно изключващи се. Объркващо е. Може да се живее по предписанията на една. Започнеш ли да черпиш от много източници, до никъде няма да стигнеш.
- Ти не си ли се учил да живееш от книгите? – пита събеседничката ми.
- Някога опитвах, но сега го намирам за празна работа.
- А от какво се учиш?
- Животът сам ме учи. Следвам интуицията си. Вече не сравнявам своето кредо в живота с това на другите. Животът е едно изпълнено с препятствия, но и с чудеса пътешествие.
- Но нали всички сме пътешественици и трябва да се учим от опита на другите.
- Да, и те от нашия, но всеки има своя борба, свои предизвикателства и различен път, който е избрал, за да стигне до там, където е.
- В крайна сметка, къде ще намерим, това към което пътуваме? – пита Ведрина.
- Там където ще стигнем до същността, до истината за нещата. Това, което търсим, е някъде вътре в нас. Да се оставим на интуицията си, да се вслушваме във вътрешния си глас, разбира се без да преставаме да чуваме и гласа на другите, и да се възползваме от него, когато пътуваме в една посока с общ попътен вятър. Но нашият собствен вътрешен глас и нашата интуиция ще ни отведат където трябва – там, където искаме да отидем.
Колежката най-после спира да чете. Поглежда ме победоносно и пита:
- Е, сега още ли мислиш, че човек не може да избяга от съдбата си?
Чува се училищният звънец - часът е свършил. Децата шумно излизат от стаите в двора на училището.
- Вече не. Разбрах, че човек сам е ковач на съдбата си – отвръщам. – Но скъпа колежке, ние с тебе сега няма как да избягаме от съдбата си и трябва да се подготвим за влизането в следващия учебен час – казвам и съзаклятнически намигвам скришом на Ведрина.
- А, явно ще трябва обаче да ти почета още и в следващото междучасие – схваща веднага намека ми учителката.
- Добре, де. Ще ми почетеш и в междучасието. Ще ми бъде от полза – съгласявам се аз, за да прекратим дебатите и кимам за довиждане на Ведрина.
После повеждам добронамерената си колежка към учителската стая. А край нас, следвайки инстинктите и интуицията си, децата се отдават безрезервно на веселата игра, която са подхванали в междучасието.