През есента има и неприветливи дни от сутрин до вечер вали и е мокро, и хладно. Градината утихнала, обсипана в окапали листа. Къщичката за птички самотна, мокри паяжинки в клоните на боровете.
Ането би облякла шарено дъждобранче и ботушки на точки, и щастлива би се втурнала да изследва локвите, но мама знае колко бързо ще премръзнат ръчичките ѝ, нослето ще потече затова останали у дома.
В такива дни мама разказва своите приказки.
Било есен, мрачен и тревожен ден. Последните изморени листа се полюлявали на клонките, цветовете избледнели и само шипките руменеели от сутрешните мразове.
Тогава се случило нещо. От небето паднал ангел. Изгубен и с боси нозе поел през полето, сред посивелите треви и навлязъл в гората.
Косите му били от блестящи звезди и светлината им привлякла дори най-боязливите лесни твари. Когато гората зашумяла, ангела видял едно божие чедо и попитал.
- Ти, какво си?
- Аз съм елен. Отдавна те чакахме. Погледни колко е тъжно без теб.
- Без мене ли? Така дълго вече не бродим през вашето наследство. Чакаш ангелите напразно, навярно душице. Едема кръстосваме ние. Рядко като мене, някой заблуден от нашите, иде из тия кончини.
- Виж, сам - рекъл елена - първи заминаха щъркелите, а долу във вира млъкнаха и се изпокриха всички жаби. Ослушай се тихо е без тях.
Брезите зарониха листа. Видиш ли ги, мислиш че златни сърца валят от небето... Ала са крехки и вятъра ги разпиля по полето.
Залиняха дъбовете и ясените, кестените и стария бук.
Тревите полегнаха и пожълтяха, семената морно поеха към земята.
Умряха цветята, ни помен, ни вест.
Не пеят птиците, не свирят щурците, изгаснаха всички светулки.
Заваля студен и тъжен дъжд, и не спира. Дни и нощи треперим.
Тежка е вече прехраната ми, вървя и стъпките ми отекват в тишината.
Самотно е.
Ей там, под онези листа доскоро живееше къртиче.
Погледнеш ли през три дървета, на стария бук, гнездеше семейство сойки, измокрени и скрити са сега.
Въздиша гората, скърцат дървесата. Клони протягат в молитва, небето не стигат, далече е вече.
Влажни мъгли с дълги лепкави пръсти отскубват светлината.
Дните бледнеят, мрака пристъпва, дебне и чака с гладни и страховити вълчи зъби.
Отдавна те чакахме Снежинке, утеши ни.
Дните бели ще светнат, ще заискрят елите, ще оздравее земята. Семената завити тихо ще кълнат. Ела и дари ни с тая премяна, с крила снежнобели, с меки постилки.
- Ангел съм аз, а не Снежинка. Крилата ми бели са, тъкани от божията ласка и обич. Прегърнал бих всички ви и тука при вази цяла вечност останал бих. Но милост такава, що дириш душице... утеха и снежна премяна, не мога да ви дам.
И с тия думи последни се разделили. При своите се върнал падналия ангел, сърцето му ранено, тревожно заскърбяло. А на небето заплаче ли един ангел, заплакват всички ангели. Сълзите им искри любов поели към земята. И заваляла едничка снежинка, и втора и много искрици небесни. Докоснали земята мокра в прегръдка, и дарили утеха и сън.
А с утрото бяло дошла Зимата.
- Аненце, ела, виж ето там нещо блести. Може ли и при нас да е дошла една снежинка. - Зарадвана рекла мама. - Вгледай се, очакват твоята ръчица, докоснеш ли ги от любовта и топлината ти отново ще са ангелски сълзи. Хайде, да идем да ги видим... Те ни очакват.