автор: Nepenthe

- Мамо, има ли Бог?
- Да.
Изкачваха се по прашния път където дърветата отдавна не бяха със зелени листа. Вървяха по път, по който няма връщане.
В живота няма път от който има връщане. Ана все още не знаеше това. Тя крачеше някак унило, но под шапката и тъмните и кичури се оглеждаха две любопитни очи. Едното сякаш беше по-тъмно зелено. Другото като че ли по-светло зеленикаво. Но не, в следващият момент, точно когато тя мина под ореха съвсем ясно се открои мекият бадемов цвят на най-спокойният взор към синьото небе, взорът на дете.
- А тази птичка каква е?
- Не знам.


- А ти каква искаш да е?
- Коя?
- Птичката?
- Искам да е свободна.
- А защо мислиш, че не е?
- А защо не лети нависоко като другите птици?


Превалиха пътя. Беше пусто и все така прашно. Край пътя бяха избуяли тръни. Като че ли нищо друго не можеше да роди тази земя. Пуста земя. Само тръни и пътища, които досущ си приличаха. Спряха. Ана сякаш се разочарова. Отново погледна птичката.
- А защо не лети навиското като другите птички?
- Защото е различна.
- Как така различна?
- Ами така – тези летят ниско.


А имаше още път...Ни един облак, нито капка дъжд. Човек можеше да потъне и да се изгуби в този прахоляк, сякаш никога не е бил. Но детските очи виждаха всичко. Всяка прекършена клонка, всяка малка полска мишка, всяко случайно стръкче подала се тревица и бледа сянка на зареяна в небето птица. Те виждаха не защото всичко беше там, а защото искаха да го видят. Те бяха всичко това.


- А птиците колко години живеят?
- Всяка птица живее точно един живот.
- Честно е. А защо хората живеят по-малко? Защо си отиват по-рано?
- Още малко, Ана. Преброй 4 пъти по 70 крачки и ще го видиш.
- Обещаваш ли?
- Да.


Ана започна усърдно да брои. Толкова искаше по-скоро да го види. Забърза се. Стигна до двадесет...тридесет...четиридесет и... нещо и се обърна. Стори и се, че има най-бавната майка на света. Гледаше я от далеч, обута в кафяви ботуши, с най-красивата рокля на цветя, която някога беше виждала. С най-красивата сламена шапка и най-яркият букет рози в целият свят. Този миг Ана щеше да помни винаги. После майка и се приближи, свали грижовно шапката и, погали я нежно по главата и я намести отново. Хвана ръката и и продължиха.
- А той чака ли ни?
- Да, Ана. Той винаги ще ни чака. Никога не се съмнявай в това.


Слънцето вече беше високо над хоризонта. В далечината маранята като че се проясни и даде плод на въображението – макар и далеч определено се виждаше нещо по протежението на пътя. С всяка крачка фантазията отстъпваше място на реалността и скоро пред очите им се откри стена. А след по малко от тридесет крачки стената вече се оформи в плет, нисък плет от зелени храсти. Над плета на места се подаваха колони на каменен зид, а там където минаваше пътя - желязна врата, огромна и стара колкото света, инкрустирана отгоре до долу с тайнствени орнаменти. Зад вратата се издигаше малка, но красива сграда, която обедното слънце така силно огряваше, че на места хвърляше отблясъци ту отстрани, ту горе откъм покрива. В двора Ана забеляза човек. Тя си пое дълбоко въздух и се затича в посока на вратата. Очевидно бе твърде малка, за да стигне резето, даже се повдигна на пръсти, дори опита с хитрост да я побутне, но вратата си стоеше тежка и затворена.


Човекът се приближи, виждайки пътниците. Любезно и широко отвори портата. По средата на високото му челото падаше кичур коса, която скриваше двете дълбоки бразди, чак до гърбицата на носа.


- Аз съм Ана. Идвам да видя татко. – Тя все още си поемаше дъх и гласът и звучеше на пресекулки..
- А татко ти кой е? – с необичайно мек тон попита грубият непознат човек.
Ана бръкна в чантичката си и извади от там голяма продълговата снимка – черно- бяла и прилежно сгъната на четири. На снимката имаше мъж с куче.
- Кучето сега го гледа батко. Защото татко дойде тука при вас.


Мъжът вдигна глава от снимката и кимна за поздрав на майка и, която току прекрачи прага и огледа сякаш за да си спомни широкият двор. Нямаше нужда. Съзнанието и спря за миг, а краката тръгнаха сами.


- Върви с майка си, Ана – той и подаде обратно снимката. – Много е хубава – каза. Пази я. В средата на първата редица завийте вляво. Ще го видиш в края на пътя, точно на ъгъла – най-хубавият каменен гроб!