автор: yotovava

Сред мрака, навъзлен над сънния град,
мъгла се сниши, от мляко по-гъста.
В бордеи сумрачни изсвири тръба,
глас ме насочи – Ключът е при кръста!

Вратата отдавна очаква ръка
да стисне здраво заспалата дръжка.
Побързай, изтича последният час,
после навеки остава затръшнат

вселенският златен и тежък портал
към пролома скрит. Небета високи
душите ни викат в божествен хорал.
Остана да дириш вярна посока

Агнецът, обагрил с невинната кръв,
курбан е за изход в тази пустиня,
в която с пазарна цена е денят,
водата е кал, найлон са тревите.

В която продаваш утроба и плод,
очи и сърца, деца неродени.
Бездушни са думите. Име и род,
клетви за вярност нямат значение.

Да можеш да бъдеш спасителен бряг
е мисия трудна, чак невъзможна.
Но стига ти верна десница на брат
и будната мисъл за обич тревожна.

Намериш ли пътя, откриеш ли брод
не чакай да съмне, потегляй, човеко.
Няма отплата, отличие, орден –
но ти ще си този, достигнал далеко.

Щом въздухът съска и птици тръбят:
– Ключа намерете, кръста си носим! –
потегляй към изгрева, идва денят,
след който за милост няма да просим.