автор: malkiatprintz

“...Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе!
Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал; затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва; вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;...”
(Мат. 25, 24-29)

"И казва им: чий е този образ и надпис? Отговарят Му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу"
(Мат. 22, 20-21)

~~~

Гергана пропусна сина си да влезе, хлопна входната врата с крак, подаде му тежката чанта, влетя с торбите в кухнята, набързо прибра продуктите в хладилника, хвърли поглед в разхвърляния хол и се провикна към детската стая:
– Жоре, прибери си всички играчки от хола, че след половин час ще дойде леля ти Ася.
Както очакваше, десетгодишния й син се опита да се измъкне с мрънкане, но му знаеше номерата.
– Трябва да ми помогнеш. Или ти ще си прибереш нещата, или ще ги прибера аз, но тогава да не се сърдиш, ако в бързината нещо се счупи.
– Добре де, добре! – разнесе се гласът на сина й. – Леля Нора няма ли да идва?
– Не. Нейното момиче, нали го помниш, си счупило крака и не може да дойде.
– Как е станало? – подаде се от вратата Жоро.
– Скочила от люлката в движение и паднала.
Синът и тръгна умислен към хола без да отговори. Нямаше време за приготовления, така че повечето неща беше купила от топлия щанд в съседния магазин; оставаше само да подреди масата, да вземе набързо един душ и да се преоблече; нещо което успя да направи съвсем навреме преди да се разнесе звънецът над входната врата.

Не се бяха виждали отдавна: през делниците Гергана беше натоварена покрай работата, уроците на сина си, всевъзможните домакински ангажименти. За нещастие Ася работеше предимно събота и неделя, все не успяваха да се организират и сега се опитваха да наваксат, разказвайки преживелиците си една на друга.
–Какво направи с рисуването? Започна ли най-накрая да се занимаваш с него?
Гергана се усмихна с лека тъга. Всеки път, когато се видеха, приятелката й засягаше този въпрос и всеки път, когато научеше, че отново нищо не е пипнала, я кореше, че пилее времето си.
– Имаш страхотен талант, момиче! Трябва да го използваш, длъжна си да направиш нещо с него!
– Кога? Цял ден съм на работа, вкъщи ме чака отново работа, вечер заспивам пред телевизора, ако изобщо го запаля...
– Хайде стига оправдания! – махна с ръка Ася – Не си единствената, която е принудена да се оправя сама в живота.
– Не става така, това изисква време, трябва вдъхновение, не може просто да се върна от работа, да сложа яденето във фурната и докато помагам на сина домашните, да мацна няколко четки ей така, между другото.
– Вдъхновението никога няма да дойде, ако не започнеш да рисуваш, пък дори ако трябва и насила. Това ти е призванието, винаги си била добра, още в Академията беше класи над останалите.
– Всички, които познавам и които рисуват го правят от дъжд на вятър, колкото да се успокояват, че не са престанали, докато изкарват хляба си с нещо съвсем различно. Между впрочем ти също не рисуваш.
– Знаеш, че никога не ми е било в кръвта, никога не ми е било мечта. Завърших Академията само поради настояването на нашите, но после се насочих към хотелиерството, защото това беше нещото, с което исках да се занимавам. Е, нямам хотел, но станах отличен сомелиер и сега имам най-добрия пура-бар в града. Не просто си харесвам работата, а сутрин се будя с удоволствие... Не ми казвай, че си доволна от обработката на разни снимки.
– За това също се изисква усет на художник, така че донякъде не съм изоставила съвсем творчеството.
– Глупости!
– Добре де, някой да е преуспял с рисуване? – заинати се Гергана. – Или ще бъда художник, или не, но не искам да рисувам нещо ей така, между другото колкото да се каже, че го правя, а за да го правя така както искам, трябва да мога с това да изхранвам и Жорето, и себе си.
– Защо да не може? Откъде знаеш?
– Къде ще ги продавам, кой ще ги купува?
– Момиче, влез в двадесет и първи век! Има сайтове за разпродажби, има и-бей, мъжът ми може да ти направи сайт с възможност за продажба през интернет, снимаш ги, публикуваш ги и всеки може да купува от цял свят, пращат ти парите, ти изпращаш картината и готово! Ти само започни, другото ще се уреди!
– Не знам... чак пък от цял свят, едва ли.
Ася се облегна на стола и се отказа да спори.
– Пропиляваш си таланта, момиче, а ще съжаляваш за това. Мъчно ми е да гледам как го опропастяваш, но не мога да те убедя насила.

Не обичаше да оставя къщата разхвърляна и затова изми чиниите, разтреби хола, надникна да види спящия си син, погали го в съня му и се приготви за лягане. Чувстваше се уморена, предстоеше й натоварен ден и се отказа от мисълта да почете в леглото. “Вече дори и за това не ми остава време” – помисли Гергана с малко тъга. Все пак разговорът от изминалата вечер не излизаше от ума й. С Ася бяха водили този спор много пъти, никога не го бе приемала сериозно и не можеше да разбере упоритостта от страна на приятелката й в нейното ирационално виждане по въпроса. На нея й беше лесно: имаше човек до себе си на когото можеше да разчита, който можеше да й помогне и затова не беше изпитвала голяма дилема дали да напусне работата си, дали да вземе заема, с който да осъществи мечтата си, а Гергана беше сама. Откакто се беше развела се налагаше да се справя с всичко, не можеше да разчита на никого и изобщо не можеше да става въпрос за каквито и да било фантазии. Гледаше се в огледалото докато втриваше крема в кожата на лицето си и въпреки слабата, приглушена светлина на нощната лампа, отново констатираше почти незабележимите белези на времето, макар че за своите 38 години все още се намираше за симпатична. Спомни си някогашните мечти, за удоволствието, с което рисуваше, за вълшебните мигове, през които бе насаме с цветовете, които раждаха четките й. Нищо не беше останало от онова време освен неголяма дъска за рисуване с няколко листа, една стара палитра, както и бамбуковата кутия за четки, подарък от покойната й баба по повод приемането й в Академията. Не се стърпя, бръкна в дъното на гардероба, изрови кутията, седна на леглото, постави я на коленете си и прокара ръка по полираната повърхност. Гледаше поостарялото, потъмняло дърво, очите й се спираха на драскотините по повърхността, пръстите й опипваха малките нащърбени вдлъбнатинки по ръбовете, сякаш я връщаха в един отдавна изчезнал и забравен свят. Погледна потъмнелите месингови кукички, които придържаха капака затворен, внимателно ги избута встрани и го повдигна. Отвътре я лъхна поизветрял аромат на боя, който тя вдиша с наслада докато докосваше кутията, сякаш галеше момичето, което бе някога. Докосваше старите си четки, подредени в специалната стойка на капака, няколко полуизползвани и вероятно засъхнали туби с маслена боя, останали кой знае от кога да се търкалят в дървеното отделение, няколко шпатули.
Гергана се отърси от своя унес. Това беше минало. Хлопна капака, остави кутията на тоалетката и загаси лампата. Утре я чакаха куп неотложни задачи.

На другия ден получи нова поръчка за изработката на графичния дизайн на някакъв прах за пране, беше успяла да предаде обработените снимки, поръчани от една модна къща, изтърпя мърморенето на началника за закъснението, с което напредваше спрямо сроковете за рекламните брошури на една фирма за куриерски услуги, същевременно в обедната почивка беше успяла да занесе един костюм на химическо чистене, беше отскочила до оптиката за да вземе очилата за четене, които беше поръчала тъй като от известно време беше започнала да вижда леко размазано от близко разстояние и все по-често да чувства очите си уморени, едва беше успяла да хапне накрак и сега бързаше, защото часовете на сина й бяха приключили и вероятно я чакаше във фоайето на училището. Трябваше да се срещне с неговата учителка, за да разбере как се справя Жоро, има ли някакви проблеми, тъй като й се струваше, че нещо я лъготи с домашните и си спестява някои от тях, но се наложи да довърши нещо в работата, беше изпуснала автобуса си и поради това, както и поради задръстванията, вероятно нямаше да я хване. Сети се, че трябва да плати и интернета, но реши да го остави за другия ден, защото трябваше да мине да купи някои продукти за вкъщи, както и няколко крушки, че бяха свършили, а тази на настолната лампа на бюрото на сина й беше изгоряла. Освен това знаеше, че няма да се размине и с отиването до кварталната градина, където приятелите от класа на Жоро играеха малко след часовете; и за него беше добре да потича навън. Гергана погледна несъзнателно да види дали няма да вали и едва сега забеляза, топлия есенен ден с пъстрите му багри.

Този път в градинката имаше малко деца, водени предимно от своите баби, които се бяха настанили на две пейки, затрупани с шарени, тежки ученически чанти. Поздрави ги, обмени няколко приказки, но тъй като беше уморена и нямаше особено желание да приказва с тях, седна малко по-надалече до някакъв зачетен във вестника си възрастен мъж с къса, рядка бяла коса, обикаляща почти голото му теме, също такава побеляла заострена брадичка и хрисим вид, близо до когото момиченце на не повече от 5-6 години, играеше в пясъчника с разни кукленски тенджерки и си тананикаше. За момент изпъна напред уморените си крака, и се загледа в детето. Винаги бе искала да има и момиченце, но си даваше сметка, че това едва ли някога ще се сбъдне, а и както се беше развил нейния живот си представи какво би било, ако трябваше сега да тича до детска градина да го взима, още по-голямата работа вкъщи, вероятните караници с брат й. Сигурно щеше да се справи, нямаше да има избор, но щеше съвсем да изнемогне. И все пак... Щеше да й бъде приятно да сплита плитки, да връзва панделки, да избира шарени роклички...
– Дядо, виж какво сготвих! – дотича момичето, като протегна съдинка, пълна със смачкани листа, ситни клечки и пясък.
– Изглежда вкусно – усмихна се мъжът. – Това супа ли е?
– Гъбена супа – отговори сериозно детето. – Искаш ли да я опиташ?
Мъжът се разсмя, остави вестника, пресегна се за малката лъжичка и се направи, че загребва от “гозбата”.
– Много е вкусна. А след супата ще има ли второ ядене?
– Сега ще сготвя пържола с пържени картофки – хукна момичето обратно към пясъчника, припявайки си нещо.
Гергана наблюдаваше отстрани, стана й весело и макар и да не й се приказваше, не можа да се стърпи:
– Сладурана.
– Да – вежливо каза мъжът и взе вестника, но го отпусна на коленете си. – Докато са малки всички деца са симпатични.
– Прекрасна възраст. Дори не съзнават колко са свободни. Царство на игри...
– Така е, макар че след градината не й остава много свободно време.
– Защо?
Дядото я погледна.
– Има много музикален слух. Непрекъснато пее, пее много добре и родителите й записаха на уроци по музика.
– На нея харесва ли й? Повечето родители страдат от амбиции и понякога се престарават...
– Те не я насилват и решиха, че в момента, в който й омръзне, ще я спрат. Но засега й харесва. Може пък това да й е призванието.
– Дано да й върви, току виж един ден станала звезда – усмихна се Гергана.
– Чак звезда не зная, но определено има талант и като й се отдава, защо да се изпуска?
– Да... – замисли се Гергана – Много дарби остават неразвити и неизползвани...
– Това не е хубаво, не трябва да е така. Животът изисква много, но и духът също търси своето. Трябва да се обръща внимание и на двете. – Дядото се замисли: – Всеки талант е дар свише, никой не е даден случайно. Ако бъде пренебрегнат, все едно упорито отказваме подарък и рано или късно го губим.
– Чак да го загубим... едва ли.
– Е, може и да не бъде загубен напълно, но по един или друг начин на човек ще му бъде потърсена сметка.
– Условията може да не позволяват човек да прояви дарбата, която има.
– И това е вярно... но пък от друга страна тогава едва ли щеше да я притежава, тъй като би било безсмислено.
– Мамо, хайде да тръгваме – прекъсна ги Жоро и седна до нея.
– Няма ли да играете още малко?
– Ами другите си тръгват и няма какво да правя.

Пусна пералнята, смени крушката на лампата на бюрото на сина си, провери какво са взели в училище, какви домашни има, помогна му за задачите по математика, сложи да вечерят, изми чиниите, простря прането и когато приключи с всичко видя, че вече беше станало девет и половина. Взе телефона и се обади на Нора да разбере как е дъщеря й.
– Счупването е лошо, но ще се оправи – отвърна приятелката й.
– Сложиха ли й пирони, или само я гипсираха?
– Не се размина без пирони. Направиха й операция, но вече е вкъщи.
– Хубаво, че не е останала в болницата. Тя как го понася?
– Как... боли я, но не много. За съжаление повече няма да може да танцува.
– Еее... това е вече лошо. Сигурно й е много криво.
– Абе не чак толкова, тя й без това не искаше да ходи на балет.
– Много жалко. От теб зная, че е имала талант, не знаех, че не иска.
– Да, имаше талант, ама вече и да иска и да не иска е все едно.
Двете жени поприказваха още малко, Гергана се опита да я утеши, но не можеше да направи нищо повече. Когато затвори часът беше почти десет, скочи и отиде в детската стая да изпрати сина си да се мие. Жоро играеше на някаква игра на компютъра си и с неудоволствие се отправи към банята да се приготвя за лягане, докато майка му оправи леглото.
– Пак си оставил цялата стая нагоре с краката – измърмори тя, докато Жоро обличаше пижамата си.
– Хайде бързо, знаеш, че сутрин едвам ставаш за училище – зави го Гергана, седна до него на кревата и го погали: – Разкажи ми нещо интересно от днес.
– Ами в голямото междучасие играхме футбол и бихме.
– Браво. Кой срещу кого играхте?
– Момчетата от класа се разделихме и бях заедно с Васко и Тони.
– Ти добре ли играеш?
– Ами да. Е, не като Васко, той е много добър. Знаеш ли, че иска да стане футболист?
– Не, не знаех. А ти какъв искаш да станеш?
Жоро се замисли за момент.
– Ами не знам.
– Не си ли мислил?
– Не. А ти като малка каква си искала да станеш?
– Художник – усмихна се жената.
– Истински? С бои?
– Да – разсмя се тя.
– А защо не си станала?
Гергана въздъхна.
– Трудно е.
– Но ти рисуваш добре?
– Едно е да нарисуваш някоя рисунка, друго е да създадеш истинска картина.
– Че каква е разликата, все е рисунка.
– Няма как да ти обясня. Някой път трябва да ти покажа.
– Ейй, супер. Нарисувай ми нещо, ама с бои.
– Не знам какво... Какво да ти нарисувам?
– Ами... нещо. Каквото искаш.
– Трябва да помисля.
– Какво има да мислиш? Художниците не мислят, а рисуват.
За момент Гергана се стъписа от неочаквания отговор, но се разсмя.
– Добре, умнико. Хайде заспивай.

Мислеше да погледа малко телевизия, но беше уморена и предпочете да си ляга. Увери се, че входната врата е заключена, влезе в спалнята, и запали нощната лампа. Погледът й се спря на бамбуковата кутия на тоалетката и отново се замисли за разговорите с Ася, която винаги я притискаше да започне да рисува, за думите на онзи дядо на пейката, за дъщерята на Нора, която не искаше да танцува, за мисълта на сина си, но знаеше, че няма как да се захване с рисуването, искаше, но беше невъзможно... Въздъхна и започна да се съблича. Хвърли пуловера на тоалетката и се завъртя да вземе пижамата, когато я стресна силен трясък. Подскочи, обърна се рязко и настъпи кутията. Не беше усетила кога я е бутнала от тоалетката. Когато се успокои Гергана събра разпиляните четки и туби с бои, вдигна кутията и разбра, че я е счупила. Малките панти не бяха издържали тежестта й и стърчаха изкривени от капака. Стана й тъжно. Взе двете части, седна на леглото и се опита да разбере дали няма начин да се оправи, когато от дъното изпадна малко пожълтяло картонче. Наведе се, взе го и го повъртя между пръстите си и се взря с усилие в надписа:

"На моята скъпа внучка, с пожелания за блестящо бъдеще в попрището на нейните мечти.”

Беше го забравила. Усети, че очите й се насълзяват. Като в просъница донесе вода, взе дъската с листовете, машинално отвори тубите, успя да изстиска по малко боя на палитрата, ръката й взе дъската с листовете и започна да рисува. Рисуваше баба си такава, каквато я помнеше.