автор: svdonchev

В двора на селската им къща, долепена до ствола на ореха, ниска, но хладна жълтееше лятната кухня. Наскоро скована, тя бързо се занемари от дъждовете, които сякаш нарочно биеха по дървенията и от слънцето, безмилостно по тия земи. Въпреки това, вътре под ниския покрив се спотайваше необясним хлад и те, младите обитатели на дома си я обичаха, особено в ленивите,
обедни часове, когато маранята натискаше двора с метален капак, а мухите се разминаваха безцелно под пека. Да, обичаха да се целуват на ръба на кухненския диван, да се целуват бързо, непохватно, по младежки, сякаш се крият от някого, а всъшност са съвсем сами и всичките жарки дни са техни, само техни и на лятото.
Един такъв следобед на ръба на дивана заченаха детето.Тя разбра първа, изпусна неволна въздишка, сгуши се в него с алени бузи и ръцете и трепереха. Той я погледна с благодарност, а навън клоните на ореха шумоляха по керемидите.
Заредиха се спокойните дни на нейната бременност. Хладните утрини, мокри от росата, когато слънцето събираше мощ зад полята прорязани от безброй канали, животни преминаваха плавно като лодки и надничаха през телената, дворна врата, те двамата седяха на пейката под асмата и пиеха сутрешното кафе преди да ги е нападнал задуха. Tой се захващаше за работата си, на една малка масичка, която поставяха на сянка под смокинята. Пишеше пиеси и хората ги харесваха, пишеше ги бързо и с лекота под листата. Това е искал да прави винаги, в точно такъв един , спокоен, селски двор, отвън вместо нервни автомобили преминават крави, които всеки следващ миг подгъват колена и лягат под окастрените корони на черниците. Приятна е тази тишина и той се пренася далеч, далеч зад селските тополи , строени като войници, жена му, хубавата бременна Ава рови с лопатка из цветарниците, старае се да не вдига шум, но той вече се е разсеял, поглежда я и си казва „ О...как е отесняла роклята й на ханша…от бременноста... “ Обещава си мислено да я заведе тези дни до града да й купят няколко от цветните, басмени рокли, които тя толкова обича.
Понякога изчакваха вечерното захлаждане в прохладата на тяхната си лятна кухня, той вземаше въдицата и тръгваха към реката. Тя късаше цветя с вече наедрелия корем, той бродеше около вировете. Така до мръкване. После се връщаха по сухия път покрай изсъхналите треви, а окъснели деца с колела – самоделки ги настигаха и вдигаха лютив прахоляк в сумрака.
Oтминаха летните месеци, дойде есента, също суха , дъждовете ги нямаше , вятъра гонеше шумата и всички селски канали пресъхнаха . Ава много наедря , купуваха и туники от града , стана трудно подвижна, все присядаше по пейките , облягаше се по стените на къщата , оглеждаше двора и поддържаните си алеи ; беше красива с това спокойно лице, сега по-широко и опънато от бременноста. Все се спускаше да свърши някаква къщна работа , а той я наблюдаваше от тъмен ъгъл или зад някое дърво, вече я познаваше достатъчно за да знае, че тя се опитва да си вдъхва сили , но се страхува от раждането.
Роди в края на октомври с първите студени дъждове, роди хубаво, здраво момиче , с бяла прозрачна кожа , със същото спокойно лице като майка си и същата спокойна усмивка. Нарекоха я Мила и по-късно стана ясно, че тя заслужава името си. Беше наистина мило дете, почти не я чуваха да плаче, лежеше си кротко в кошарата с вечно вдигнати нагоре ръце, понякога я приближаха на пръсти, надникваха я рязко или и подаваха ръка , а тя се смееше, въртеше единствено главата и венците й розовееха.
Тази зима той написа много хубави неща.Чувстваше се щастлив. Разхождаше се приятно отнесен из всички стаи на къшата слушаше пукота на горящите дърва , гледаше снега през прозореца , а дъха му замъгляваше стъклото , после сядаше до кошарата на Мила , наблюдаваше прозрачните й клепачи , веничките под рядката коса и малките пръсти, стиснали завивката в съня. Ава също спеше облегната на едната си страна, все още едра от отминалата бременност, но много красива, с онзи избледнял белег от детството, който трепкаше между очите й, всеки път когато сънуваше. Той излизаше тихо от стаята, готов да опише всичките щастливи мигове в живота.
После потекоха годините, безгрижни и еднакво прекрасни. Мила проходи тук , на село, върху дебела черга простряна върху дъските; когато се запролети я оставяха да лази по тревите или я разхождаха по селските улици без тротоари и тя притичваше несигурна като пате и гонеше пуйките покрай канавките. Растеше здраво дете , без страх от нищо, пресрещаше кравите по пътя с разтворени ръце, или газеше безстрашно плитчините, когато я вземеха на разходка до реката , или без да разберат се промъкваше в мазето и събираше паяжините. Всички я обичаха. Съседите й носеха пресни яйца, мляко от кравите, криеха й бомбони зад гърба, тя ги откриваше безпогрешно затичваше се вечно усмихната, те я вдигаха на ръце, целуваха й мръсните бузи, а тя вече отегчена след бонбона се оглеждаше за нова дивотия. Не понасяше грубите, селски ръце. Случваше се само да я докоснат и бялата й кожа почервеняваше. Тогава тя помръкваше за миг, много кратък миг, разтъркваше червеното място и хукваше. Не обичаше да я целуват, бършеше се по няколко пъти с едно замислено изражение на бързо растящо дете.
Ава се промени с годините. Тялото и възвърна формите си отпреди бременноста, същото това тяло, което изпотяваше сънищата на много мъже, негови познати и други които просто се разминаваха с нея по улицата; тя не осъзнаваше собственото си съвършенство и живееше с него както се живее с прекрасен дамски костюм, който неминуемо ще прибере някога в гардероба. Тя се носеше като кораб в спокойни води по алеите на двора, грижеше се за цветята с плавни движения, сякаш ги омагъосва, преобличаше Мила така кротко и нежно, че детето накланяше глава, забравяше лудориите и така отстрани двете приличаха на духове излезли от река. Той ги наблюдаваше, най-често скришом, гледаше жена си, хубавата Ава, питаше се дали е нормално тя вече по-често да го отбягва, да отклонява поканите му за обедни посещения в тяхната си стара, лятна кухня, да се разсейва, когато я целува напосоки в откраднатите мигове, да вдига глава като подозрителна птица и да шепне “Мила пищи...сигурно е заклещила крака си в дървата на съседите” или “ Мила ще дойде да ме търси...по това време огладнява “
Гледаше и дъщеря си, малката Мила, все повече заприличва на майка си, сега палава, непослушна, с още колебливия инат на малките момичета, но вече се прокрадват спокойните жестове и умния поглед на Ава, този финес с който се покоряват мъжките очи и той все по-често се пита, засега спокойно и сам себе си, дали ще бъде кротка и вярна като Ава, дали ще случи на съпруг, дали ще обича баща си, мълчаливия писател, който често пропуска нейните най-интересни игри за да пише, жив самотник под смокинята.
Често си обещаваше да имат още едно дете, не е добре да оставят само с Мила, само че Ава не се съгласяваше съвсем, с присъщата си примиреност казваше „Не знам дали ще мога да обичам и друго дете, както обичам Мила?”

Лимфните възли на Мила се възпалиха през втория ден от Великденските празници или поне тогава Ава забеляза подутините от двете страни, под брадичката й. Огледа я обстойно, затвори очи, после ги отвори; в първия момент бе сигурна, че й се е сторило, след това отново видя оттока, стана, без още да е притеснена, изтупа халата си без причина и се отдалечи до дъното на двора за да разгледа детето си от разстояние. Не, нормална си е, си каза, и вратлето й е все така тънко като на птица-рибар, на майката й дай все лоши работи да мисли.
Празниците отминаха весели и непринудени по селски, с много свещи донесени още горящи в нощта на Възкресението, оставени да тлеят и гаснат по оградите или по зиданите чешми в дворовете, със стотици черупки от обелени яйца, които овцете трошаха на прибиране от пашата и с онази неизменна тържественост, с която всеки стопанин излизаше пред вратата с мокър перчем и с мътни от празничното пиене очи.
В първия работен ден той ги изпрати на вратата към улицата. Отиваха на лекар. Погледа ги как се отдалечават под окастрените корони на черниците; Ава гордо изправена с вида на красива лодка влизаща в пристанище и малката Мила, прави ситни, упорити крачки и криви краката силно навътре, за което постоянно й се карат. Как ли би се почувствал ако някога те двете бързаха така за да отидат при някой друг мъж? Не отговори на глупаво появилите се мисли, влезе в къщата сега опустяла без двете му жени.
Те се върнаха бързо, той долови смеха на Мила още от началото на улицата, след него дочу как кроткия глас на Ава й забраняваше да стъпва в средата на тинята по каналите. Доктора бил казал, че не е опасно, можело да е от всичко, от зъб, от ухапване на насекомо, от одраскване на бездомна котка, но въпреки всичко ако оттокът не спаднел до няколко дни щяло се наложи антибиотик, макар и слаб.
Оттокът на Мила не спадна, дори се увеличи на четвъртия ден от посещението им при доктора. Ава я облече в хубава синя рокля, под краищата на която се червенееха ожулените й колена и двете заминаха за града. Забавиха се дълго, притъмня и студения вятър доведе облаците. Крави пристъпяха в нестройни редици по пътя, спираха инатливо до уличните стълбове да преживят и скоро едрите капки дъжд пляскаха по хълбоците им.
Той остави купчината написани листове върху масичката и излезе на улицата. Дъжда се усили, хладен, неумолим, надничаше над върховете на тополите и само за миг се смълчаваше без да трополи, колкото да смени посоката. Тръгнаха и мътните вади покрай канавката, а едрите капки правеха балони по тях. Той седна на пейката до вратата, тук под ореха, големите капки се разделяха на много по-малки капчици от ударите в листата и пръскаха лицето му. Вдигна поглед и видя Ава и малката Мила да бягат с подскоци по средата на улицата. Изглеждаха съвсем слаби с тези мокри, прилепнали дрехи, бягаха, спираха, смееха се и като че ли попадаха все в центъра на локвите. Той се изправи да им помаха с ръка и разбра, че заедно с мрака от плисналия дъжд, го е нападнало и отчаянието.
Малката Мила продължи да се подува въпреки антибиотиците. Нежното й бяло лице се издължи от оттока, чертите й, финни и кротки, се удебелиха и въпреки вечната веселост, с която увличаше съседските деца, се забелязваше колко променена изглежда отстрани, при това само за двете седмици след Великден. Ава я следеше все по-често, дори по време на най-безобидните игри, привикваше я от улицата и на всеки няколко часа, проверяваше отоците й скришом от всички.
Когато изтече и третата седмица, а нищо не се промени, лекарите настояха да се направят изследвания.
Тогава започнаха тревожните дни. Те двамата се събуждаха рано, ако изобщо бяха успели да заспят, гледаха се втренчено, после събираха погледите си върху спящото лице на Мила, Ава се изправяше тихо, правеше ситни крачки да не скърца дюшемето, навеждаше се и дълго гледаше шията на дъщеря си. Той също пристъпяше отзад и вече незнайно за коя поредна сутрин си представяше как наднича зад приведения гръб на жена си, вижда как подутините са се стопили, той изоставя пазенето на тишина, повдига вече лицето на Мила, целува го напосоки,а тя се разсънява, гледа учудено, а отстрани Ава плаче от щастие.
Вместо това се разминават в разсеяни приготовления, като внезапно осветени призраци, шепнат си думи и въпроси, които забравят на мига, сякаш за да си ги зададат отново. Когато светне съвсем и слънцето се появи още доста бледо по лакираните дограми събуждат Мила. Тръгват тримата и не губят време в приказки, защото вече се чува запаления мотор на първия автобус за града.
Много често в къщата им идваше едно мургаво момиче, казваше се Анка и живееше с баща си в малко стопанство някъде до реката. Ава я наричаше > Момичето живееше с баща си, след като майката бе избягала с някакъв продавач на захарен памук много отдавна, по времето на някакъв летен събор. Сега двамата, баща и дъщеря плетяха камъшитени столове и маси, после бащата ги нареждаше върху гърба си, преминаваше бавно като костенурка покрай дворовете и ако нищо не успееше да продаде в селото, както се случваше най- често, Анка го изпращаше до автобуса за града, помагаше му да качи стоката и му махаше на тръгване. По-късно щеше да дойде на спирката, да седне на единствената пейка да го чака да се върне.
Тя беше най-веселото момиче и озаряваше целия двор и къщата им когато се появеше. През всичките тези години, когато играейки с тяхната дъщеря тя се превърна от девойка в жена, хубава, пъргава, издължена, те не я видяха да се натъжи, нито се случи да помръкнат рисуваните й очи. Беше чудно същество, истинско игриво животинче, което сменяше мястото си като сянка, неподвластно на лошо време или зли очи и често смеха й им донасяше по-голяма радост от сутрeшните песни на птиците сгушени в смокинята. А походката й, лека, грациозна, малко хищна, грабваше неусетно окото, както котките пленяват с всичките си движения, без да полагат никакви усилия.
Ава заобича тази жизнена катерица и я допусна по-близо до себе си и до семейството. Подари й стари, избелели от прането дрехи, позволи й да рови с тънките си пръсти в чекмеджето с полуизсъхналите ружове и забравени червила, научи я да подчертава миглите си и устата, дори и купи два копринени шала от града и Анка ходеше да посреща баща си обвита с тях, а той слизаше слънчасъл от автобуса, гледаше я с недоверие и скоро посягаше да я удари с камъшитен стол, за това, че го прави за смях пред хората с тези шарении по врата.
Заредиха се еднакви дни, само болниците се сменяха; болници големи, мрачни, с коридори лъскави от миенето, така дълги и безкрайни. Преминаваха покрай болничните врати, вечно отворени и ожулени от набързо вкараните легла на колела, а вътре странно протегнати ръце и крака, умислени близки с прегърбени гърбове и навсякъде лица, полузавити от чаршаф или озарени от преминала бяла престилка, или замислени срещу някакъв къс небе под щорите, но най-вече лица примирени, еднакви, сякаш при всяко приемане на болен раздаваха и еднакви маски с одеялата.
А колко дълго стояха пред всеки кабинет? Ава прегънала дамската чанта под скръстените си, бели ръце, мълчи заслушана в шепотите, които достигаха като въздишки зад вратата на кабинета; премине болен, тя се стресне проследи го с празен поглед докато отмине вяло, после погледне към Мила вижда я как гризе гърба на седалките за чакащи, прави й разсеяна забележка с глух глас заради болничната мръсотия и пак стиска чантата.
Той се изправя, тръгва да се разходи до прозореца, вижда планините, така близки при хубаво време, прорязани от сиви, стръмни пътища и самотни дървета в подножието, рехави като младежка брада. Чува как Мила трополи със сандалите по мозайката и го приближава в гръб. Ах, как иска да се обърне рязко, така рязко, че да му се завие свят, да я грабне на рамене, после минавайки да прегърне и хубавата си притеснена Ава и да ги отведе в неговото си селско царство, където всичко е много простичко и никой няма нужда от болници и все заети лекари. Вместо това протяга ръце да я посрещне, вижда панделката й разхлабена от тичането, единия смъкнат чорап с прожулен от скорощно падане прасец, прегръща я, целува я и о, Боже в този миг е готов да се раздели с едната си ръка за да изчезне този отток.
Една част от изследванията бяха готови и кръвните показатели бяха в нормата. Казаха им, че другата част, по-важната са изпратени в някаква модерна лаборатория и ще се забавят. А какво се случва в тялото на тяхната Мила никой не се наемаше да каже. Тя стоеше права и кротка, гледаше лекарите право в очите, с подутата шия, с новата рокля, която съвсем набързо бе успяла да изцапа на яката и краката, отново изкривени един към друг, докато е слушала с интерес. После си тръгваха все така объркани както бяха дошли по обратния път, покрай очуканите врати и онези еднакви болнични лица, които ги изпращаха с безразличие.
С изключение на подутите лимфни възли на Мила, живота в техния малък, опростен свят продължи да тече в същото речно корито. Ава не изспускаше Мила от поглед, следеше всяко безпричинно изпотяване, подозрителна кашлица или странните задрямвания, най-често в края на обедните хранения под сенките. Последните седмици писателят се умълча севсем и стана много подозрителен.
Само Анка си остана нормална след това неприятно подуване на Мила. Тя си бе същата весела немирница и смеха й пръскаше лошите мисли като вентилатор. Мила неволно имитираше този смях, кратък, плътен, с красива извивка за завършек, повтаряше се на равни интервали и излизаше между белите остри зъби на Анка като от хралупа в гората. Хубава, хубава и простовата бе тази тяхна Анка, а когато се случеше да е сериозна, очите й говореха вместо нея, сякаш наистина на някакъв чергарски език.
Изследванията от лабораторията пристигнаха и не бяха никак добри. Съмняваха се за някакво лошо образувание, загнездило се като трън, някъде из лимфните възли на малката Мила. Зле прикрито объркване прозираше по лицата на всички лекари които я преглеждаха. Говореха със сложни думи, избягваха простите обяснения, предлагаха терапии, вземане на проби от възлите, имунолечение по някаква нова програма, дори строг прием на билки при един отшелник в планината. Накрая ги повикаха отново след три дни, да направят рентгенови снимки и спряха приема на лекарствата, защото оттока не се повлияваше от тях.
Още следващата сутрин, когато Мила и Ава отидоха на разходка до селския магазин, той седна на походния стол зад своята си масичка, с празни, бели листове и разбра, че скоро няма да може да напише нито ред. Облече рибарската куртка, шапката с наклонено перо, високите ботуши за газене и след минута вече крачеше над коловозите по онзи така познат изронен от каруците път, който ги отвеждаше всяка седмица до любимите вирове. По полето беше тихо, миришеше на тор и струпаната на купове слама събираше големи рояци мухи, които се местеха при всеки по- силен повей на вятъра. Съвсем наблизо се чуваше как реката шумоли и заобикаля с плясък облите камъни.
Той вървеше уверено покрай малинака и слушаше птиците. Знаеше, че децата не боледуват от сериозни болести както боледуват големите хора и неговата Мила също няма как да е сериозно болна.
Oт лявата му страна се открои дигата и той видя няколко крави да стоят на ръба на стръмнината и да гледат близката вода с празни погледи. Запъти се по тясна, рибарска пътека покрай брега, а яката на куртката му се бе изпотила от бързия му ход и от слънцето. Спомените го налазиха като тръпки по гърба, сякаш бяха мравки, които се катереха в неправилна редица по билото на мравуняка. Все дребни случици, посивели от времето, като листове наредени в чекмедже, някаква ловка ръка бе отворила шкафа и сега течението ги пръскаше по полето и над пенливата вода, сякаш са оскубани пера. Прогони ги. Всички спомени прогони, а те изпреварваха неговите крачки по дигата. Сякаш бързаха да избягат преди да ги е изловил за да си ги върне обратно.
Така ли се полудява? Това ли е лудостта? Да се надпреварваш в бърза крачка със всичките си най- дълбоко закътани случици в живота? Да виждаш как отдавна забравени лица се преобръщат покрай плитчините от леките вълнички и то така близо до теб? Обърна се и тръгна с бърза крачка към селото.
В този миг ненадейно си спомни за двамата аптекари, застарелите мъж и жена, които продаваха лекарства винаги заедно в тясната аптека , седнали на ниски табуретки, един до друг, ставаха усмихнати, когато изтрополяваше звънчето на отворена от рядък клиент врата, те го обслужваха с бавни, мъдри движения, спокойни, в пълен синхрон, после сядаха отново заедно и допираха в едно цяло овехтелите си ръце.
Той знаеше тяхната история, бе я научил от един свой приятел, лекар. Те бяха пристигнали отнякъде преди десетина години, тъжни, задружни, не се бяха отделяли дори за миг един от друг. Били дотолкова все заедно, че скоро хората започнали да ги мислят за умопомрачени. Въпросния лекар узнал историята им от нея, жената. По-рано тя не била старица, а благородна дама със смирени черти и много чисти дрехи.
Били уважавано семейство в града в който живеели, но дълги години, въпреки спокойното щастие, не можели да имат дете. После чудото станало; родило се момче и те не спирали да благодарят на всички светии, на всички чудесии в природата, на всевъзможните случайности, на всичко за което се досещали. На третата година, детето се разболяло и починало, внезапно, без никакви признаци, без залежаване, животът си отишъл от него като въздишка. Те обезумели от мъка, грохнали като отсякъни стволове, изсъхнали от плач. Минали много месеци, преди да се появят пред хора за някакви покупки или просто за разходка при хубаво време. Крепяли се един друг и когато единия пуснел ръката си за да си приглади внезапно побелялата коса, другия се оглеждал в паника, като изоставено куче. Старателно избягвали хорските очи и не говорили с никого, навеждали плахо погледи, сякаш се срамуват от мъката си.
- Хората така любопитно се взираха в нас !- споделяла жената. – Търсеха да видят мъката ни...а ние така упорито я криехме ... така правят хората, гледат те изпитателно, когато знаят че най-много те боли!
Скоро разбрали, че няма да могат да живеят в град, в който толкова много хора знаят за нещастието им.
- След всеки срещнат хорски поглед...се чувствах все по- виновна...не зная защо!- казвала.- Така бе и със съпруга ми...той дори започна да отказва да излиза от къщата!
Скоро заминали с целия си багаж. Заминали нанякъде, към случайно избран град.
- Отдавна сме сами...и все се крием от хората...а не знаем защо!- казвала с овладяна тъга...- Докато сме двамата ще оцелеем...после не зная...!
Писателят вървеше вече забавил ход и гледаше калните носове на ботите си. Чу пресечен лай на дворни кучета и вдигна глава. Виждаха се първите наклонени покриви с изпочупени керемиди и пране, проснато на увиснали телове, направо по поляната.
” И ние ли с моята Ава ще се скитаме като призраци из света, ако нещо се случи с Мила? Само че моята Ава няма да остане с мен, както добрата госпожа е останала със съпруга си! Тя ще ме изостави!"- си помисли преди да стъпи върху изронения асфалт на първата селска улица.
А колко му липсваха женските ласки. Как можеше да мисли за това след всичките притеснения около подуването на Мила?? Вече не копнееше само за целувките и ленивата прегръдка на Ава. Беше готов да подслони пълната си със страх и объркани мисли глава в който и да е женски скут. Искаше да вдъхне аромата на женското тяло, да докосне примамлива, женска гръд, да усети хладината на женските пръсти по врата си. Почувства се слаб като никога, с омекнали колене и спря за да се подпре на една телена ограда. Налегна го самота, самота и отчаяние. Тръгна отново, прекоси улиците до къщата и малко успокоен от ходенето, вече влизайки в двора, видя малките, червени чехли на Анка пред прага. Летния пек трепереше над керемидите. Той надникна в антрето. Тук винаги миришеше на прясно изтъркано дюшеме. Анка я нямаше и той пристъпи, приятно погален от хладината. Видя я в стаята отдясно на коридора, там подреждаха бързешком дворните инструменти на Ава или неговите захабени вещи. Държеше една от въдиците му и зъбите й примамливо светеха.
- Все си мисля...колко ли ще бъде хубаво да уловя и аз една риба...!- каза и се засмя с неповторимия си смях – Ама татко все ме кастри...Стига с твойте глупости вика....рибарлъка не е за жени!?
Той се усмихна. Погледна я, държи въдицата уверено, направила крачка напред с босия крак, смее се, навива макарата, сякаш е уловила риба, стройна, непринудена, безгрижна, а един неприбран от шнолата кичур гарванова коса, трепти като жив при всяко движение на главата й. Приближи се, докосна острия й лакът, видя живецът в очите й съвсем отблизо и прошепна с глух глас:
- Дръж въдицата изправена...ще те науча! – каза той с твърд глас.
Тя притихна и прибра назад босия крак. Той пристъпи още крачка с някакви чужди крака и с изненада откри колко висока е станала Анка през всичките тези години, без той да е забелязал. Тя държеше въдицата, застинала като статуя, той протегна жадно ръка и докосна нейната, хладна и приятна при допир. После го грабна сладкия мирис на пекано тесто, на който миришеше оголеният й, мургав врат. Незнайно защо си я представи как се суети из бедната кухня под строгия поглед на баща си. Вече съвсем близо до нея, той притихна от допира, притвори очи и пое дълбоко дъх.Сякаш усети всичките й настръхнали косъмчета. Почувства се така щастлив и оживял.Забрави отока на Мила, забрави безсънието, тъгата, забрави всичко. Ах, колко му е липсвал допира на което и да е женско тяло, как е искал да усети настръхнала или вяла женска кожа, как е мечтаел да го лъхне повей от полуотворена, женска уста. Вече съвсем близо зад нея, усети, живеца и твърдостта на моминското й тяло. Отначало застина в изненада.
После в полусън разбра, че Анка е протегнала неопитна, но търсеща ръка и го докосва. Тогава я зацелува. Бурно, жадно, напосоки, сякаш бе открил извор и сега се потапяше цял в него. Тя изхълца от изненада и от някакво дяволито доволство. Той отвори очи и видя ситните й зъби, оголени в похотлива усмивка. Как му се прииска да я грабне жадно и да я отнесе далеч за да й се насити, както хищникът бяга далеч с плячката? Обгърна я с ръце, тя потрепера от силата на прегръдката и изспусна въдицата. Металът изтрополи и те се отдръпнаха един от друг. Той се обърна назад, към прага на врата, като човек, който се свестява от припадък и видя Ава. Все така красива и тъжна, тя стоеше облегната на едното си рамо и ги гледаше. Гледаше ги с мътен, отнесен поглед, сякаш бяха някъде много далеч и тя се напрягаше за да ги види.
Следващата седмица, един случаен, провинциален лекар, предписа правилните лекарства и отокът на малката Мила спадна, завинаги.



К Р А Й