автор: malkatasvk

Беше влажен и мъглив ноемврийски ден. Ден, в който на никого не му се излиза навън. Всеки търси да се скрие някъде на топло, дори уличните кучета са се спотаили някъде.
За пореден път Светла седна пред лаптопа, но дори не го докосна. Вместо в него, се загледа през прозореца навън. Тайно й се искаше да успее да се разсее с някоя хубава статия в нета или пък да се заприказва с някого по скайп, но някак си се предаде. Предаде се на безкрайната черна дупка , която изпълваше душата й. Предаде се на самосъжалението,което й беше редовен гостенин през изминалите месеци,а може би години? Предаде се на хаотичните мисли, които изскачаха сякаш от нищото и изпълваха съзнанието й, бързаха и се блъскаха, без да изчакват реда си и после отлитаха в неизвестна посока. Беше ги оставила просто да се нижат, без да прави опити да ги подрежда. Не й се правеше нищо, чувстваше се някак празна, излишна и непотребна. Не можеше да се отърве от чувството за тежест и обреченост. Не че това беше нещо ново за нея, напротив. Проблемите в детството, от време на време си казваха думата. Мислеше че ги е надрасла, забравила, игнорирала. Но не, те я бяха белязали. Там някъде зееше огромна, незараснала рана. Колкото и да се опитваше да забравипрез годините, все някак успяваха да й се отразят. Седеше си и се чудеше се дали времето й влияеше или просто имаше нужда от психиатър. Никога не събра сили да отиде и то защото трудно споделяше, всичко трупаше дълбоко в себе си. Огромна грешка. И тя я осъзнаваше. Понякога дори се чудеше има ли място за още - за още мъка. И за още любов. Досега само един човек успя да й бръкне толкова дълбоко в сърцето и да я опознае по-добре от колкото тя самата се познава. Тогава се уплаши и спря да контактува с него. Може би защото се почувства разголена и уязвима, а това не беше характерно за борбено и мъжко момиче като нея. Поне това виждаха всички-младо, добре възпитано, симпатично момиче със силен характер и борбен дух. А колко много й се искаше понякога да е слаба и беззащитна, но просто не знаеше как. Дните и годините се навързваха в строгите редици на времето , което от своя страна като безмилостен садист отказа да излекува раните й. И дори поднесе нови поводи за разширяване на отворената бездна. Оголена и безкрайно ранима, ставаше жертва на уж дребни случки от сивото ежедневие. Особено силно се забиваха грубите думи понякога и дребните лъжи на най-близките хора.
* * * * *
В моменти като този , когато нещо сякаш напираше да излезе – а то все на някъде трябваше да избие - започваше да си задава въпросите, започващи със „защо” - ’Защо се случва това?” - ”Защо съм се родил/а - каква е моята мисия?” - ”Защо давам толкова много любов, а няма кой да я оцени?” - ”Защо има толкова много мъка, а толкова малко щастие - къде е балансът?” - ”Защо приемаме това което имаме като даденост и не го пазим, а после крещим от болка заради загубата му?” - ”Защо не разбираме,че най-ценното което има всеки от нас, това е времето и то не се купува?” - ”Защо съдим себеподобните си , без някой да ни е дал това право или да сме преживели същото като тях?” – „ Защо пропилявахме времето си в злоба, завист и алчност?” - „ Защо се сещаме да отворим сърцата си само по празници?” - „ Защо нараняваме хората които ни обичат, без да ни мигне окото, а после се питаме „защо се случи точно на мен?” . Какво разбираме под думите „поживял/а си е”? Къде отиде ценностната ни система, грижата за ближния? Нима осигуряването на материалното е достатъчен принос за бъдещите поколения? Това ли е „хомо сапиенс „ на 21-ви век? Какво остава след нас? Дали защото беше родена в събота, а за тях казваха че са философи и новатори, или защото вече не беше първа младост, но все по-често потъваше в такива размисли. Не намираше отговори, нито успокоение и това продължаваше до пълно изтощение или иначе казано, до момента в който мозъкът й просто отказваше да работи и я принуждаваше да заспи, за да почине. Тогава обаче идваха сънищата - цветни, реални и често пъти пророчески. За зла участ имаше тази дарба - понякога сънуваше дори случки или местности и чувството за „дежа вю” се появяваше многократно в живота й. Освен всичко това беше надарена и с много силно развито „шесто чувство” . Просто усещаше предварително какво ще се случи в един следващ момент - било ден или два. За беда усещаше само лошите неща, а това я побъркваше. Така и не се научи да спи като нормалните хора, вече години наред се задоволяваше или с няколко часа, или съвсем без сън.
* * * *
В сърцето и душата си, в мислите и сънищата, човек винаги е сам. Така,както се ражда, така и умира. И по-интересното беше не какво се случва след това, а защо, знаейки какво ни чака, запълваме дните си с куп безсмислени неща. Ставаме сутрин и изпълняваме всичко като по зададен предварителен план , състоящ се в две думи - вкъщи - на работа,в къщи - на работа без да влагаме особени чувства или мисли. Сякаш сме роботи, същества без мозък и сърца. И когато някой по чиста случайност се отклони от правия път, останалите безмилостно го връщат в редиците. Оправдаваме се с начина на живот, стреса, забързаното ежедневие. Вече дори почти не общуваме лично, нали имаше мобилни оператори и Интернет. Най-вероятно съвсем скоро ще измислят начин и за серийно производство на деца, ново поколение роботи. Или за засищане на глада и жаждата само с гълтането на едно хапче. Или дори как да не спим. И всичко това с цел да се спести време. Време за какво? За работа? А се работи, за да се изкарват някакви пари. Те пък от своя страна въртят света. И са измислени от човека, който едва ли е предполагал докъде ще доведе това. Защото човешкото око е алчно, то иска още и още, няма насита. Тази непрекъсната алчност обръща кръвни роднини един срещу друг, изважда на показ най-лошото в човека. Той вече няма страх от нищо и не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Понякога е нужно да се сблъска лице в лице със смъртта, за да го накара да се позамисли. Често пъти обаче дори това не помага. И това ни връща пак в изходна позиция т.е каквото си направим сами, никой друг не може. В единият и в другият смисъл.
Светла отклони поглед от прозореца и посегна към чашата с вино. Беше гъсто, тъмно и тежко. При отпиване първоначално леко киселееше, но след малко се усещаше сладката нотка. Също като животът - докато усетиш вкуса и сладостта му и той свършил. Ей така, без да си усетил. И се оказва, че не си имал време за най-важните неща. Навън обаче вече се усмихваше прекрасното есенно слънце. И сякаш леещият се до преди малко дъжд беше отмил цялата мръсотия, черни мисли и скрита мъка, за да остави след себе си само светещите в очите неизплакани сълзи, които блестяха по-силно от капките вода по листата. Дори черната дупка в нея сякаш се беше свила под влиянието на тази красота. В този момент тя разбра , че в сърцето и освен място за още мъка има място и за още любов. А тази любов трябва да се дава безкористно и всеотдайно, да се показва ежедневно и дори ежеминутно и да се пази, тъй като е много крехка. Затова стана, взе един хляб от кухнята и тръгна на нахрани бездомните кучета, които вече се мяркаха по мократа улица.