автор: YouNeedLobotomy

Беше много слаб и болнав и изглеждаше сякаш това е най-интересното нещо в него. Не говореше с никого в офиса. Ако тогава бях мислил защо, щях да реша, че причината е ниско самочувствие и панически страх от неодобрение.
После го намериха в субстанция от кръв, вода и мозък във ваната му.
Не се гордея с това, но не мога да съм особено емпатичен. Хората в офиса се правеха на такива, но когато ги слушах да разказват как се е гръмнал на приятелите си, усещах в гласа им най-вече емоцията, която изпитвах и аз. Интерес и болно любопитство.
Преди да ви разкажа останалото, трябва да е много ясно, че не си бях говорил с него и не го познавах. Затова не очаквах, че ще съм човека, на когото ще прати предсмъртното си писмо.
Прочетох го чак седмица след като го е пратил, защото нямах навика да проверявам имейла си често.

"Краткото ти време минава, мили Морис, а го изразходваш толкова празно. Затворил си се в глупавия си реализъм. Стоиш в тясната си кутия, а около теб се взривяват вселени. Искам да се промъкна в главата ти още тази вечер. Но още не си готов. Пристрастен си към летаргията си. Затова ще изчакам да се научиш да я мразиш преди да те събудя.
Обичам те. Ани"

В имейла имаше графика на умно, нежно момичешко лице.

Показах го на полицията. Казаха ми, че е шизофреник и ми намекнаха, че навярно е имал чувства към мен.

Часовете се съюзяват в своите отряди от дни и убиват страниците от календара. Единственото, което бе останало като притеснение в душата ми, бе че притеснение нямаше. Филмите ме бяха излъгали, че хората изпитват неща. В реалния свят привикваш твърде бързо към почти всичко, което ти се случи и после има само отегчение. На това щеше да ме научи Ани. Първата стъпка към това да се излекуваш, е да си признаеш болестта си.

Тогава трябваше да замина. Работех в офис само временно, за да изкарам пари за магистратурата си. Още се чудя дали ако бях останал, щеше да се случи същото. Имам теория, че се храни като запълва нуждите ти, докато най-накрая не усетиш, че го обичаш повече от самия себе си и си готов да се жертваш за него.

Когато започнах университета, още не осъзнавах, че съм заразен.
Не изпитвам носталгии. Но не мога да бъда сам. И това място ме караше да се чувствам сам. Има нещо в езиците, които не си практикувал достатъчно, което превръща човешкия контакт единствено в размяна на информация. Езикът никога не трябва да е принизен до средство за обмяна на данни. И така тази досадна самота се превръща в сърбеж, който преминава в болка.

Тик-так. Тик-так. Тик-так. Тик-так.

И тогава започва безсънието. Нямаше ясен повод, който можех да разбера, но просто не можех да спя. Лежах в леглото и гледах тавана.

Тик-Так. Тик-Так. Тик-так.

Естествено, има много начини, с които да се бориш с безсънието. Всички, които знаех, са изключително полезни, за да не мислиш за изнервящи неща докато не можеш да спиш. Но никой не успява да ти помогне да спиш.
Лежиш и гледаш тавана, гледаш лявата стена, гледаш дясната стена и не можеш да спиш. Докато най-накрая се съмва и ставаш, за да се приготвиш за излизане.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

***

Има добра причина защо хората не мислят. Да мислиш е ужасно депресиращо.
Но докато лежиш в леглото си и се опитваш да спиш, нямаш много друго за правене. Рано или късно, искаш или не искаш, мисълта ти се плъзва където не трябва. Има видове интелигентност, в които няма нищо полезно. Мога да видя толкова ясно какво предстои, че празното вече седи на гърдите ми. Постоянно си намирах нови цели, за да се самозалъгвам и да търся мир за разядения си от „нищо“ живот, внушавах си идеали и любови с глупавата надежда, че под стените ми от цинизъм нещо в мен вижда красота, но всъщност знаех, че няма. Никога не съм обичал никого и хората около мен са предизвиквали единствено умора. Общувал съм с тях само заради тъпия си признаниехолизъм. Все по-ясно чувах глас в мен, който ми се подиграваше, че се опитвам да запълня ямите в сърцето си с малките си пари, жалката си обич, лъскавото си образование, отегчителните си приятели и всевъзможни депресанти, стимуланти и халюциногени. Но беше невъзможно.

Но после ставаш, изкъпваш се, измиваш си зъбите и светът отново изглежда смислен. Бях започнал да развивам страх от нощите. През деня се чувствах скапан и уморен, но и нещо като щастлив. Дневният Морис и Нощният Морис бяха различни хора.

Тя светеше. Погледът й беше хиляда мили и разказваше милион магически истории. Пролетта миришеше на нея, а абаносовата й кожа изглеждаше толкова чиста и неопетнена, че ме беше страх да си представя, че я докосвам. В главата ми бе като богохулство.
Дори не бих я заговорил, за да не я оскверня. Но ако не го направех, как бих могъл да я пазя от другите?
И още повече, идвахме от едно място. Най-сетне можех да бъда себе си.
- Здравей. Аз съм Морис и те обичам.
Преди да замина имах успех с момичетата. Явно имаше нещо в мен, което репрезентираше сила.
- Здравей, Морис! Радвам се да го чуя. Винаги подкрепям момчетата да правят такива неща - трябва да е било самотата. Тя ме кара да чувам симфония в гласа й. Не е невярно, че в спешна нужда от магия, виждаме такава навсякъде.
- Мислиш ли, че има шанс случайно да се срещнем пред кампуса, в например около 3 часа утре?
- Светът е доста тесен, кой знае. Нищо чудно да се засечем в 3.30 пред кампуса.
- Ще се моля на бога на вероятностите да се случи тогава! - поклоних се театрално. Тя се усмихна.

Нощният Морис
Мирише отвратително. Целите ми чаршафи са в пот. Смених ги преди 30 минути. Потя се постоянно.
Не ми се живее. Не виждам смисъл в живота си. Знам, че е пълно с хора, които имат много по-малко перспектива и шансове от мен и успяват да са щастливи, но това не ми помага. Ако бяха заразени с отровната плесен в главата ми, щяха да се чувставт като мен. Отегчението лази и превзема всеки неврон от мозъка ти. Стигнал си най-високата точка от живота си и си нещастен. Оттук нататък нещата ще стават единствено по-зле. Ще остаряваш, ще погрозняваш, ще губиш близки, страстта ти единствено ще намалява, перспективите, толкова малки сега, ще изчезнат съвсем. Колко е странно. Дори не харесваш тези, които наричаш "близки", но умираш от страх, че ще ги загубиш.
Най-сетне умората се оказва достатъчна. И бавно се унасям в нещо, подобно на сън.

Тъмна, мъглива уличка. Женски силует ходи из мъглата и издава лек кикот. Ходя към него. Имам чувството, че го познавам. Искам да видя лицето й отблизо.

- Морис, Морис, Морис - повтаря силуетът в някаква странна детска мелодийка и бяга от мен така, че да не видя лицето му през мъглата. Исках да вървя по-бързо, но на няколко пъти щях да се спъна и да падна на мокрия паваж.
- Открих най-големия грях на човечеството, Морис! - силуетът танцуваше като балерина в мъглата. Започнах да ходя по-бързо. - Не са убийствата или загубата на ценности. Най-големият им грях е, че са станали отегчителни.
- Коя си ти?
- Аз съм музата на твоя декаданс. Имам нужда от Теб, Морис. И ти имаш нужда от мен.
Бях уморен и спрях да я гоня. Просто започнах да дишам тежко. Силуетът спря пред мен.
- Имам нужда да бъда спасена. А ти имаш нужда да ме спасиш.
Изведнъж започнах да тичам. Тя се захили и се обърна да бяга от мен. Зави зад някакъв ъгъл.
- Ти си рицар! Всеки рицар има нужда от принцеса в беда.
Завих зад нея, но се подхлъзнах и се пребих на паважа.

Родителите лъжат децата си, че животът е труден. Не е труден. Досаден е.
Филмите лъжат, че животът е пълен с действие. Пълен е с огромни периоди от нищо. Затова хората се вкарват в нелепите си роли толкова отчаяно. Затова драматизират толкова незначителните си проблеми. Иска им се наистина да имаха истински.

- Каква неочаквана случайност! - изтананика тя с изненада в гласа.
- Ще звучи ли превзето, ако коментирам, че си ужасно, ужасно, ужасно красива? - можех да гледам в очите и с дни.
- Горе-долу. Не реагирам добре на комплименти.
- Яде ли ти се сладолед?
- Обичам сладолед - вдигна рамене.
Стана тихо. Започнах да се притеснявам от тишината. Когато бях малък, не общувах много с хора. Когато влязох в гимназията, всички знаеха как да имат приятели, освен мен. Изпитвах същия страх . Исках да кажа нещо, за да не бъде тихо, но се страхувах, че каквото и да кажа, ще бъде досадно. Бях свикнал толкова много да съм популярен, че бях забравил усещането досега.
- Чух за някакъв екпсеримент с маймуни. Учат ги, че когато натиснат някакъв педал в клетката им 20 пъти, ще получават грозде. Междувременно следят с енцефалограма активността в мозъка им. В началото се отделя допамин, когато получат гроздето като изненада, но след като осъзнаят, че то идва след натискането на педала, допаминът започва да се отделя докато натискат педала. Маймуните не обичат наградата, а борбата за нея. Самото грозде вече не им носи удоволствие - просто говори за нещо, което те интересува.
- Значи какво трябва да направя, за да отделяш повече допамин, Морис?
- Хазарт. После започнали да дават на маймуните грозде само в 50% от случаите. Но вместо нивото на допамина, който се отделял в главата им, да намалее, скочил двойно. Неяснотата направила тръпката за маймуните два пъти по-голяма. Същото правят и казината. Хазартните наркомани са не по-малко химически наркомани от хероиновите. Не спират да играят не защото се надяват, че ще спечелят, а защото това е единственият начин да получават достатъчно допамин и да се чувстват цели отново. Не е алчност. Скука е. Нямат нищо друго в живота им, което да ги кара да се чувстват живи.


Следва продължение