автор: ivalex

на моите дъщерички

Имало едно време едно малко къдраво момиченце. В моята приказка се казвала Аничка във вашата може да е всяко едно момиченце или момченце.
Един слънчев есенен следобед, майка му го повикала и казала:
- Днес е чудесен ден за разходка. Скачай в панталонките, обуй си гумените ботушки и се отправяме към гората.
Добре облечени, двете тръгнали хванати за ръка. Есенното слънце гъделичкало Аничка по нослето, а хладният въздух заруменил бузките ѝ.
В ръчичката си носела кошничка, за да има къде да събира съкровищата от разходката. Пътечката криволичела сред схлупени къщурки, стените им били дървени, а покривчетата обрасли с мъх. В дворчетата шетали забързани стопанки, подготвяли градините си за зимата. Стопаните сечели дърва и подреждали зимниците. Земята била обсипана със минзухари, овошките прегърбени от плодове.
Малката Аничка си харесала едно ябълково дръвче и откъснала три алени ябълки. Нетърпелива била и с мама изтрили ябълчиците, и захрупали. Сетете се по чия брада текъл сладък ябълков сок... и колко са вкусни немитите ябълки. Мама си спомнила за времето когато и тя била дете.
Не щеш ли, насреща им изскочила една черно-бяла котарана и се запротягала сънливо.
- Хей мързеланке, защо спиш до толкова късно, я виж, отдавна мина обяд. - Kазала мама.
В отговор се чуло:
-Мяу... мяуу - и писаната игриво заподскачала.
Аничка щастливо се засмяла и погалила мацината по опашката. Черно-бялата хитруша ги повела напряко през една полянка осеяна с белоснежни, качулати гъбки. Едни били срамежливки с още скрити в меката трева калпачета. Другите били чадъркоперести и се припичали на слънчице.
На края на полянката растял стар кестен, под него цъфтели невени, а наблизо шумяла рекичка. Аничка се втурнала и засъбирала лъскави, кръглички кестенчета. Майка ѝ набрала букетче от невени, а котараната известно време ги следвала, а после се изгубила някъде сред тревите гонейки мушици.
Когато момичетата напълнили кошничката продължили по пътечката. Скоро навлезли в гората и краката им започнали да потъват в мек уханен килим от борови иглички. Засъбирали шишарки. Едните били островърхи и мекички. Другите чепати, бодличкавки, с укрити семенца. Тати обещал на малкото момиченце, че ще измайстори къщичка - хранилка за птички, а от шишарките щяло да стене чудесна украса за покривчето.
Мама и Аничка били улисани в разходката и много развеселени, aла в далечината започвали да пушат коминчета, и било дошло време да се прибират у дома. Обратния път минавал през местенце обрасло с ясени, и дъбове, озовали се сред листопад от злато. Ането виждала есента така искряща и пъстра за първи път. Шумата била мекичка и с мама се заровили в нея, хвърляли я и се смеели, после уморено седнали да отпочинат.
Наблизо дочули нещо, били гласчетата на две козлета. Отнесли им тревица. Докато Ането се радвала на черните рогати пакостливчета, майка ѝ видяла, че наблизо растат диви ягоди.
- Виж Ане, - рекла - ще изкопаем няколко коренчета. После ще си ги засадим в нашата градинка. Когато настъпи зимата, снежеца ще ги затрупа така няма да им е студено. А след зимата ще дойде пролетта. Коренчетата ще цъфнат и когато дойде лятото, ще имат малки червени ягоди само за теб.
Аничка е мъничко момиченце и гледала мама с очи блестящи от почуда, но била истински щастлива.
Когато се прибрали заровили ягодовите коренчета в закътано кътче на градинката, събули ботушките и седнали на топло в кухнята. Пили чай от лайка и маточина, хапнали печени ябълки с мед и канела.
Сигурно ще попитате какво станало с богатствата от кошничката. Невените потопили във вазичка, последната алена ябълка изхрупкал тати. С кестенчетата си играе Ането. А шишарките, те са подредени върху покривчето на една хранилка за птички.
Aко и при вас е замирисало на печени ябълки с канела, да знаете че е от вкъщи.