автор: swetulka

Вечерта мъглива ми навлича
расото на лепкава тъга
и аз искам да затичам
подир скитницата-светлина.
Слънчевите си усмивки,без да знам,
може би по пясъка съм попиляла,
но прибоят верен-винаги е там-
до едничка ги е насъбрал.
Вечер под луната ги реди,
с пяна от вълните ги завива,
за да светнат-мънички звезди
пак светулчено щастливи.
Но мъглата пада ниско
и завърта в призрачния миксер
времето,посоките безредно...
Аз объркано ги запрелиствам
в смисъла неясен да прогледна.
И протягам търсеща ръка-
ти,Приятелю,къде си?!
Поеми я с твоята ръка сега:
чуй започващата песен!
Нека да е танц в нощта!
Бавен,времето да тлее,
да усетим ритъма в кръвта
и по кожата да се разлее...
Да изгубим себе си извън света,
в нас едничка музиката да пулсира,
дълга нека да ни е нощта-
този танц безлунен да не спира!
Утрото да се продъни някъде отвъд!
И луната да е сляпа зад мъглите!
Няма мисъл,няма форма,плът...
Само огъня на музика в очите.
Ала скоро ще се съмне,знам,
трансът е секунди само,
но във ритъма ще си останат там
сенките танцуващи на двама...